Дейвид Морел - Първа кръв

Траутман се покачи с очевидно небрежна ловкост, застана прав в каросерията, загледан в него, и Тийзъл се почуди какво беше това, което преди малко Траутман каза и което го озадачи. Не можеше да си спомни какво беше то. Нещо като…

Спомни си.

— Как разбра, че съм бил при язовира Чой Син.

Траутман го изгледа въпросително.

— Преди малко — каза Тийзъл. — Спомена нещо…

— Да. Преди да тръгна от Форт Браг се обадих до Вашингтон и поисках да ми прочетат досието ти.

На Тийзъл това не му хареса. Никак.

— Нямаше как — каза Траутман. — Не го вземай навътре, като че ли си пъхам носа в твоите работи. Трябваше да знам що за човек си, дали тази работа с Рамбо не е по твоя вина, дали сега просто не търсиш кръвно отмъщение, за да мога да предвидя всеки проблем, който би могъл да ми създадеш. Една от твоите грешки е била точно тази. Тръгнал си да гониш човек, за когото не знаеш нищо, даже и името му. Имаме си едно наше правило — никога не влизай в бой с противника, докато не го опознаеш като самия себе си.

— Добре. И какво научи за мен от язовира Чой Син.

— На първо място сега като ми каза какво е станало там горе, аз си обяснявам отчасти защо си успял да му се изплъзнеш.

— Че то не е тайна. Бягах по-бързо.

Споменът за това как офейка панически, оставяйки Шингълтън, го изпълни с погнуса и огорчение.

— Там е работата — каза Траутман. — Не би трябвало да бягаш по-бързо от него. Той е по-млад от тебе, в по-добра форма и по-добре обучен.

Радистът седеше на масата и ги слушаше. Обърна се към двамата и запита:

— Мога ли да знам за какво си говорите. Какъв е този язовир?

— Не си ли ходил войник? — попита Траутман.

— Ходил съм, разбира се. Във флота. Две години.

— Затова не си чул. Ако си бил в морската пехота, щеше да знаеш и насън да те бутнат и щеше да се хвалиш с това. Битката при язовира Чой Син е една от най-големите през войната в Корея. Нашите са отстъпвали, но всъщност все едно, че са атакували — врагът е дал 37000 жертви. Тийзъл е бил в самия център на тази битка. Само това е достатъчно, за да заслужи Отличителния Кръст за храброст.

Начинът, по който Траутман спомена името му, накара Тийзъл да се почувствува някак странно, сякаш не беше с тях, сякаш слушаше извън камиона, докато Траутман, без да подозира това, говореше за него.

— Искам да знам — обърна се Траутман към Тийзъл. — Разбра ли Рамбо, че си участвувал в тази битка?

Тийзъл сви рамене:

— Грамотата и медалът бяха на стената в канцеларията ми. Той ги видя. Ако от тях се е досетил…

— Охо, досетил се е, и още как. Ето кое ти е спасило живота.

— Не разбирам как. Паникьосах се, когато той застреля Шингълтън, и побягнах като някой гнусен, уплашен плъх — като каза това открито, пред всички, се почувства по-добре, въпреки че никой не беше говорил зад гърба му.

— Разбира се, че ще се паникьосаш и ще побегнеш — каза Траутман. — Не си участвал от години в такъв род действия. Всеки на твое място щеше да побегне. Но, разбираш ли, той не е очаквал това от теб. Той е професионалист и съвсем естествено е допуснал, че човек с такъв медал също е професионалист. Е, малко поотвикнал и, разбира се, не от неговата класа, но все пак те е считал за професионалист. Смятам, че точно с това се е съобразявал, докато те е гонил. Гледал ли си как играят шах професионалист срещу аматьор? Аматьорът печели повече фигури. Професионалистът е свикнал да играе срещу хора, които имат определена система, на която е подчинен всеки ход, а аматьорът мести фигурите по дъската, без да има някаква ясна цел, като просто се стреми да направи нещо с малкото си познания. Професионалистът така се обърква, докато се опитва да разгадае някаква несъществуваща система и да се противопостави, че скоро губи. Е твоя случай ти си в паническо бягство, а Рамбо е по петите ти и се опитва да отгатне как би се защитил някой като него. Очаквал е от теб да го причакаш някъде в засада и това го е забавило, докато е разбрал, но вече е било твърде късно.

Радистът тъкмо беше надянал слушалките, за да чуе поредното съобщение. Тийзъл забеляза отсъстващия му поглед, вперен в пода.

— Какво става? Нещо лошо ли? — попита Тийзъл.

— Нашият човек. Оня, с главата. Току що е починал.

„И таз добра — помисли си Тийзъл. — И таз добра, мамка му.“

„За какво се ядосват? Сякаш не си го очаквал. Знаеше много добре, че човекът ще умре.“

„Там е работата, я. Знаех много добре. Той и още колко други, докато свърши всичко това.“

— Бог да го прости — каза Тийзъл. — Не мога да измисля друг начин да заловя това момче, освен с всички тези хора, но ако можех да избирам, щях да предпочета да сме един срещу друг, само аз и той.