Дейвид Морел - Първа кръв

Потрепера, залитна и трябваше да протегне ръка, за да се подпре на входа на пещерата. Това е то, пещерата ще трябва да свърши работа, тъй като нямаше сили да намери някое друго по-добро място. Отпадаше толкова бързо, че дори не беше сигурен дали ще има сили да влезе в пещерата. „Ами тогава не стой тук, за да си повтаряш, колко си отпаднал. Действай.“

Тръгна надолу по един сипей, към дърветата, чиито силуети беше видял. Първите дървета, които приближи, имаха чепати клони, тъй като листата бяха опадали и следователно не ставаха и той тръгна през шумолящата есенна шума, докато накрая под краката си усети меки пружиниращи елови иглички, търсейки между тези дървета по-кичести клони, които можеха лесно да бъдат отчупени като внимаваше да взема по един клон от дърво, за да не бие на очи, че е минал оттук и е чупил клони.

Когато събра около пет, болката в ребрата от вдигането на ръцете и чупенето на клоните, стана непоносима. Искаше му се да има още, но и пет щяха да свършат работа. Мъчително ги вдигна на рамо — по-далеч от счупените ребра — и закрачи към пещерата, като под тежестта на клоните се олюляваше по-силно, отколкото преди. Но най-трудно беше изкачването на сипея. Постоянно се накланяше на една страна, вместо да стои изправен. Веднъж изгуби опора под краката си и политна с ръце напред.

Когато стигна върха, остави клоните при входа на пещерата и му се наложи отново да слезе по склона, този път, за да събере сухи листа и дърва от земята. Натъпка колкото можа във вълнената си риза, взе под мишница няколко големи сухи клона и ги занесе при пещерата, където трябваше отново да направи два курса — най-напред с клоните, които вече носеше, а после с първите клони. Мисълта му беше по-ясна сега и той правеше това, което трябваше да извърши, когато за първи път дойде в пещерата. Когато влизаше дълбоко навътре, подминавайки мястото, където се беше събудил, той проверяваше с крак пода под себе си, за да се увери, че няма внезапни пропадания. Колкото повече напредваше, толкова повече трябваше да върви приведен и да свива гръдният си кош — от това болката стана влудяваща.

Тази част от пещерата беше влажна, той бързо натрупа сухата шума на пода, сложи няколко трески отгоре и запали листата с кибрита, който старецът с казана му беше дал преди няколко нощи. Кибритът беше подгизнал под дъжда и лежането в потока, но оттогава беше минало достатъчно време, за да изсъхне, първите две клечки не запалиха, третата запали и изгасна, чак четвъртата остана да гори и с нея той запали шумата. Пламъкът се разгоря, той търпеливо добави още шума, още трески, като трепереше за всяко пламъче, докато накрая те се обединиха в един голям огън, достатъчен, за да бъдат добавени по-големи дърва и накрая — сухите клони.

Дърветата бяха толкова изсъхнали, че не даваха много пушек, а малкото дим, който излизаше, беше всмукван от течението по галерията на пещерата към изхода. Гледаше в огъня, протегнал ръце, за да ги стопли, трепереше и с периферното си зрение улавяше сенките, танцуващи по стените. Беше се излъгал. Сега видя, че това не беше пещера. Преди години някой беше разработил тази мина. Това се виждаше от симетричните стени и свод, от равния под. Нямаше никакви забравени инструменти, ръждясали колички, счупени кирки и прогнили кофи — който и да беше работил на това място, се беше отнасял грижливо към него и го беше оставил чисто. Но е трябвало да запечата входа все пак. Беше проявена странна небрежност. Гредите и подпорите бяха остарели и разкривени и ако някои деца дойдоха тук да играят, можеха неволно да блъснат някоя греда или да вдигнат много голям шум и таванът можеше да се срути върху тях. Но какво ли можеха да правят деца чак тук? Мината беше отдалечена на много мили от най-близкото населено място. Но все пак той я намери; и други можеха да я намерят. Разбира се, щяха и да го сторят утре, така че той трябваше да внимава за времето и да се махне преди да са дошли. По луната, в четвърт фаза отвън, той беше преценил, че е около единадесет часа. Няколко часа почивка. Повече не му трябваше, си каза той. Точно така. След това можеше да продължи.

Огънят пръскаше топлина и го успокояваше. Той донесе еловите клони до него, разстла ги един върху друг, докато се получи нещо като постеля, и се изтегна върху тях с ударената си страна към огъня. Тук-там върховете на игличките пробиваха дрехите му и го боцкаха, но нищо не можеше да се направи — клоните му трябваха, за да го предпазват от влагата на пода. При това изтощение те му се сториха меки и удобни и той затвори очи, заслушан в тихото пукане на горящите дърва. Откъм прохода се чуваше ехото от падащи капки вода.