Дейвид Морел - Първа кръв

Но сега Орвал беше мъртъв.

— Наистина имате нужда от всякаква помощ. Да си кажа право, мислех да дойда още преди да се обадиш. Той вече не е на служба, това си е чисто граждански проблем и въпреки това не мога да не чувствам известна отговорност. Трябва да знаеш едно нещо обаче — нямам намерение да се замесвам в някоя касапница. Ще помагам, само ако видя, че тази работа се извършва справедливо — да бъде заловен, а не убит, без да му се дава никаква възможност. Може и да го убиете, но не бих искал да остана с впечатлението, че това ви е било целта. Съгласен ли си?

— Да! — и той не лъжеше.

По никакъв начин не искаше момчето да бъде застреляно някъде горе в планината, без той да види. Искаше го жив, тук, искаше да види всяко едно нещо, което щяха да му направят.

— Добре тогава — каза Траутман. — Но не съм сигурен, че и моята помощ ще ви е от полза. Предполагам, че нито един от вашите хора няма да се приближи до него достатъчно, за да го види даже, а за хващане — да не говорим. По-хитър е и по-издръжлив, отколкото можете да си представите. Как стана така, че не уби и тебе? Не ми го побира умът, как си успял да му се изплъзнеш.

Ето го пак. Този тон, примесен с гордост и разочарование.

— Казваш го така, сякаш съжаляваш, че съм се измъкнал.

— Е, донякъде е така, но не бива да го приемаш като обида. Технически погледнато, не би трябвало да му се изплъзнеш. Не и при неговите умения и подготовка. Ако ти беше враг, на който той е позволил да се изплъзне, можеше да стане много неприятно и аз искам да разбера, защо е станало така, за да мога да предам този урок на моите хора. Кажи ми, как организира всичко това? Как мобилизира толкова бързо Националната гвардия?

— Имаха учения, планирани за края на тази седмица. Екипировката им беше готова и просто трябваше да вдигнат по тревога хората си няколко дни по-рано.

— Но това е цивилен команден пункт. Къде е щабът на военните?

— Надолу по пътя, в друг камион. Но офицерите ни оставиха ние да командуваме. Искат да разберат как хората им се справят сами, а те само да наблюдават, както правят на учение.

— Учение — каза Траутман. — Господи, всички обичаме ученията. Защо си толкова сигурен, че той е още тук?

— Защото всеки път в тези планини е под наблюдение, откакто той е горе. Не може да е излязъл, без да бъде забелязан. Даже и да е, аз щях да го усетя.

— Какво?

— Не мога да ти обясня. Нещо като шесто чувство, което ми остана след всичко, което преживях покрай него. Той си е там горе, знам. А утре сутринта ще изпратя толкова хора подире му, че ще има по един за всяко дърво.

— Което, разбира се, е невъзможно, така че той пак има предимство. Той е професионалист в планински бойни действия, знае как да се прехранва и няма проблема да мъкне храна и провизии като вашите хора. Научен е на търпение и може да се скрие някъде и да изчака, докато свърши тази дандания, цяла година, ако се наложи. Сам е и е по-незабележим. Не е длъжен да се подчинява на заповеди и да съгласува действията си с други, така че може да се движи бързо, да стреля, да изчезва, да се крие на различни места и после пак да започне всичко отначало. Точно както са го учили моите хора.

— Добре — каза Тийзъл. — Тогава ти ще научиш мен.

Рамбо се събуди в тъмното, легнал на един студен, плосък камък. Събуди го болката в гръдния му кош. Той беше толкова болезнено подпухнал, че трябваше да разхлаби колана, с който се беше стегнал и всеки път, когато вдишваше, ребрата го срязваха и той се свиваше от болка.

Не знаеше къде се намира. Предполагаше, че е нощ, но не можеше да разбере защо мракът е толкова непроницаем, еднообразно-черен, без сиви петна, без блещукащи звезди и без лекото фосфоресциране на облаците. Премигна, но тъмнината остана същата, уплаши се да не би да е изгубил зрението си, бързо разпери ръце върху камъка, на който лежеше, панически заопипва около себе си и напипа влажни каменни стени. „Пещера — помисли си той озадачен. — Намирам се в пещера. Но как така?“

И все още замаян, се отправи с олюляване към изхода. Трябваше да спре и да се върне до мястото, където се беше събудил, защото пушката не бе в ръката му, но след малко замайването му попремина, той откри, че пушката е била постоянно с него, напъхана между колана и панталона му, и той отново се отправи навън. Подът на пещерата беше наклонен леко надолу, той прецени, че отворът е по-вероятно да се намира в горния край, а не долу, отново се обърна и тръгна да излиза. Посоката на въздушното течение в прохода на пещерата откъм входа трябваше да му подскаже накъде да върви, но той се сети за това чак когато взе с препъване един завой и стигна до изхода.