Дейвид Морел - Първа кръв

Навън, в нощта, с грохот преминаваха камиони. Големи бордови камиони, за които Тийзъл знаеше, че превозват войници. Някъде по пътя зави сирена, приближи се бързо, с писък отмина към града и той се зарадва, че намери тема за разговор, различна от състоянието му.

— За какво е линейката?

— Още някой цивилен се е гръмнал.

Тийзъл поклати глава:

— Умират си да помагат.

— Умират е точната дума.

— Какво е станало?

— Простотии. Една тайфа от тях пренощували в гората, като си правели сметката да тръгнат с нас на сутринта. Чули в тъмното шум, помислили, че може момчето да се опитва да се промъкне през пътя, грабнали пушкалата и отишли да видят каква е работата. Естествено, объркали се в тъмното. Един чул шума от друг, започнал да пука, другият отговорил и всички се разгърмяли. Слава Богу, няма убити, само ранени. Никога не съм виждал такова нещо.

— Аз пък съм виждал.

За известно време преди малко, докато изучаваше картата, чувстваше главата си като натъпкана с коприна и сега изведнъж се усети по същия начин. Ушите му също бяха запушени и думите „аз пък съм виждал“ долетяха към него като далечно ехо. Зави му се свят, леко му се догади, прииска му се да легне на пейката, но не биваше да дава на Кърн да разбере какво му е.

— Когато работех в Луивил — започна той и едва продължи — преди осем години, наблизо имаше едно малко градче, където бяха отвлекли едно малко момиченце. Местната полиция смяташе, че след отвличането може да е било оставено някъде, организираха претърсване и някои от нас, свободни от наряд през този почивен ден, отидохме да помагаме. Лошото беше, че тези, които организираха претърсването, обявили по радиото и по вестниците, че искат помощ и всеки, който беше петимен за безплатно ядене и малко емоции, се домъкна.

Твърдо беше решил да не ляга. Но пред очите му тъмнееше, а пейката, на която седеше, сякаш се накланяше. Взе компромисно решение и се облегна на канатата с надеждата, че прилича на човек, който се е отпуснал удобно.

— Четири хиляди — каза той, като се съсредоточи, за да изговори правилно думите, — нямаше къде да ги сложим да спят, да ядат. Няма как да организираш толкова много хора. Градчето така се изду, че се пукаше по шевовете. Повечето от тях поркаха вечерта и на сутринта дойдоха махмурлии в автобусите, които трябваше да ги откарат към местността за претърсване. Един за малко не се удави в някакво блато. Една цяла група се изгуби и трябваше всички да прекратят търсенето, за да намерят тях. Ухапвания от змии, счупени крака, слънчеви удари… Накрая стана такава каша, че всички цивилни трябваше да бъдат откарани в къщи и полицията сама продължи претърсването.

Запали цигара и дръпна дълбоко от нея, за да прикрие замайването си. Огледа се и видя, че радистът и помощникът се бяха обърнали към него и слушаха. Откога ли говореше? Сигурно от десетина минути, макар че му се струваше невъзможно. Мислите му се плъзгаха нагоре-надолу по някаква гладка вълнообразна повърхност.

— Не спирай, де — каза Кърн. — Какво стана с момиченцето, намерихте ли го?

Тийзъл кимна бавно:

— След шест месеца. В един плитък гроб, до един черен път, на около миля от мястото, където завърши претърсването. Някакъв дъртак, който си пиел в един бар в Луивил, разправял, уж на шега, как опипвал малки момиченца и ни се обадиха. Нямаше голям шанс да има някаква връзка, но решихме да проверим все пак. Тъй като бях участвал в претърсването и бях запознат със случая, накараха ме аз да го разпитам и след четири минути обработка си изпя всичко. Как карал през една ферма и видял момиченцето да се плиска в един надуваем басейн в двора на къщата. Каза, че го привлякло жълтото му банско костюмче. Вдигнал я направо от двора и я бухнал в колата, без някой да види. Заведе ни направо при гроба. Това беше втори гроб. Първият бил по средата на претърсваната местност и докато цивилните се мотаели наоколо и само бъркали работата, той отишъл една нощ и го преместил — дръпна дълбоко от цигарата си и усети как пушекът изпълни гърлото му, а превързаните му пръсти, с които държеше цигарата, надебеляха и изтръпнаха. — И тия цивилни ще объркат работата. Не трябваше да даваме съобщение за това.

— Моя грешка. Някакъв репортер, който се мотаел пред канцеларията ми, чул моите хора да си говорят, преди да успея да ги предупредя. Казах на моите веднага да натирят всички гащници обратно в града.

— Добре, но онази шайка в гората може пак да пощурее и да започне да пука по твоите хора. Никога няма да успееш да завърнеш всички. Утре сутринта планината ще е пълна с цивилни. Видя как са превзели града. Много са, за да ги контролираш. Но най-лошото още не е дошло. Изчакай да дойдат професионалистите.