Дейвид Морел - Първа кръв

Освен това не можеше да проумее за какво бяха онези изстрели.

Линейката профуча с виеща сирена покрай командния камион, забързана към града, а след нея с грохот се зададоха три камиона, натоварени с цивилни граждани, оплакващи се на висок глас, които крещяха нещо неразбрано към войниците от Националната гвардия около пътя. Веднага след камионите минаха две коли на щатската полиция, за да държат цивилните под наблюдение. Тийзъл стоеше край пътя, фаровете профучаваха покрай него в тъмното, той поклати глава и се запъти бавно към камиона.

— Съобщиха ли колко още са се застреляли? — попита той радиста в каросерията.

Зад главата на радиста се беше образувал ореол от светлината на крушката зад него.

— Току-що — каза той бавно и тихо. — Един от техните. Един от нашите. Цивилният е улучен в коляното, но нашият човек са го ударили в главата.

— А-ха! — и той притвори за момент очи.

— Санитарят от линейката каза, че може да не издържи до болницата.

„Няма да издържи я“ — помисли си той. Ако нещата продължаваха да се развиват така, както през последните три дни, и той нямаше да издържи. Нямаше съмнение. Просто нямаше да издържи.

— Аз познавам ли го? Или не, чакай. По-добре не ми казвай. Познавам вече достатъчно мъртъвци. Събраха ли ги вече поне тия пияндета, за да не застрелят някого другиго? Тези в камионите последните ли бяха?

— Кърн смята, че е така, но не може да бъде сигурен.

— Което значи, че горе в планината може да има още няколкостотин.

„Господи, не ти ли се иска да има някакъв друг начин да се свърши тази работа, да сте отново само ти и момчето. Колко хора още ще трябва да загинат, преди да свърши всичко.“ Прекалено много се движеше. Отново му се виеше свят и, за да се задържи на омекналите си крака, трябваше да се облегне на каросерията на камиона. Струваше му се, че очите му всеки момент ще се обърнат обратно в орбитите си. Като очите на кукла, мислеше си.

— Май трябва да се качиш тук и да си починеш — каза радистът. — Даже и на слабо осветление се вижда, че лицето ти се поти под превръзките.

Той леко кимна.

— Само не казвай това, когато Кърн е тук. Подай ми кафето си, моля те.

Ръцете му трепереха, докато поемаше кафето, той го глътна заедно с още две хапчета, езикът и гърлото му се сгърчиха от горчивия вкус и в този момент Траутман се върна от пътя, където беше разговарял с няколко войника от Националната гвардия, чиито сенки само се виждаха. Хвърли един поглед на Тийзъл и каза:

— Трябва да си легнеш.

— Когато всичко това свърши.

— Ами то ще продължи малко по-дълго, отколкото очакваш. Това не ти е повторение на Корея и язовира Чой Син. Тактиката на масирана атака е добра, ако една срещу друга стоят големи групи — ако работите на единия фланг не вървят, врагът е толкова многоброен, че ти имаш време да го видиш и да изпратиш подкрепление там. Но не можеш да направиш това тук, срещу един човек, особено срещу тоя. Трудно ще бъде забелязан и при най-малкото разбъркване в редиците ви ще се измъкне изпод носа ви, без да го усетите.

— Досега само критикуваш. Можеш ли да предложиш нещо конструктивно?

Каза го по-натъртено, отколкото възнамеряваше, така че когато Траутман отговори „да“, в равния му глас долови нова нотка на възмущение.

— Искам да уточня още някои неща. Не знам ти как организираш работата в полицията, но аз искам да бъда абсолютно сигурен, преди да започна нещо.

Тийзъл имаше нужда от помощта му и веднага се опита да го смекчи.

— Извинявай. Изглежда аз не съм прав. Не ми обръщай внимание. Просто не мога да се почувствам щастлив, ако не се скарам с някого от време на време.

Ето го пак това странно, почти пълно повторение на минали неща — преди две нощи, когато Орвал каза: „Ще се стъмни след час“, той отговори троснато: „Да не мислиш, че не знам!“ и след това се извини на Орвал с почти същите думи, които сега каза на Траутман.

Може би беше от хапчетата. Не знаеше какво има в тях, мозъкът му направи един последен оборот и спря. Тревожеше го това, че периодите на замаяност идваха все по-често и траеха все по-дълго. Но поне сърцето му вече не забързваше ритъма си и не прескачаше ход.

Хвана се за задната каната, за да се покачи в каросерията, но нямаше достатъчно сила да се повдигне.

— Ето. Хвани се за ръката ми — каза радистът.

С чужда помощ той успя да се покатери, но съвсем бавно и трябваше да изчака малко, преди да е в състояние да отиде и седне на пейката с рамене, най-после облегнати на канатата. Така. Готово. Няма какво да се прави, освен да седи и да почива. Същата приятна умора и облекчение, което чувстваше понякога след повръщане.