Дейвид Морел - Първа кръв

„Да, но ти не си убил никого, след като се върна от Корея, въпреки че си минал почти през същото, през което е минал и той.“

Но мисълта, че момчето би могло да се владее, повече нямаше да съживи Орвал, Шингълтън и останалите, а гневът му към него, задето застреля Орвал, беше твърде бурен, за да може да го поддържа постоянно. През последните няколко часа умората надделяваше над гнева. Нямаше вече сили да извика във въображението си жестоки сцени на разправа с момчето.

Сети се за това и в замайването от безсънието му се мярна налудничавата мисъл, че всичко се е объркало още преди да срещне момчето, преди да срещне Ана, преди войната. Учуди се, че не се беше сещал за нея от два дни, откакто започнаха убийствата. Сега тя му изглеждаше още по-далечна, по-далеч от Калифорния, а болката от загубата се беше смалила на фона на всичко, което се случи от понеделник до сега. И все пак тя съществуваше, но той не искаше допълнителни страдания.

Стомахът му се сви. Трябваше да глътне още две хапчета и тебеширеният им вкус беше още по-горчив сега, когато го очакваше. През отметнатия брезент на камиона видя слънцето, което едва се беше подало на хоризонта, бледо и студено, и войниците край пътя с дъх, излизащ на пара от устата им. Радистът викаше поотделно всяка група, за да провери готовността им.

Тийзъл се пресегна и побутна лежащия на пода Траутман, за да го събуди.

— Започва се.

Но Траутман беше вече буден.

— Знам.

Кърн пристигна с кола и бързо се качи в каросерията.

— Проверих цялата верига от край до край. Всичко изглежда наред. Какво става в щаба на Националната гвардия?

— Готови са да наблюдават операцията. От нас зависи кога ще почнем — каза радистът.

— Добре тогава.

— Защо ме гледаш така? — попита Тийзъл.

— Ами, тъй като ти започна всичко това, мислех си, че ще искаш ти да дадеш заповедта за тръгване.

Залегнал на гребена на един висок рид, Рамбо ги видя, когато тръгнаха — най-напред малки групички, които вървяха из гората, далеч от тук, после се появиха хора, повече, отколкото можеше да преброи, които добре организирано и методично претърсваха местността. Бяха на около миля и половина от него, мънички точици, които обаче бързо растяха. В небето летяха хеликоптери, от които се издаваха заповеди, но той не им обръщаше внимание, защото не можеше да прецени дали са истински или лъжливи.

Предположи, че Тийзъл очаква от него да побегне пред настъпващата верига и да навлезе още по-навътре в планината. Вместо това той се спусна по склона към хората, като се снишаваше и използуваше всяка издатина за прикритие. Като стигна в подножието се втурна наляво, притиснал с ръка болната си страна. Скоро нямаше да има нужда да тича. Но сега не можеше да си позволи да се бави заради болката. Хората бяха на около 50 минути разстояние, може би по-малко, но ако успееше да стигне преди тях до мястото, което си беше набелязал, щеше да има достатъчно възможност да си отпочине. Изкатери се по едно гористо възвишение, забавяйки ход, въпреки желанието си, запъхтя се, достигна върха и — най-после. Ето го потокът. Това беше неговата цел още откак тръгна от мината. Потокът, в който бе лежал, след като Тийзъл изчезна в шубраците. Беше преценил, че трябва да е близо до мината и щом тръгна се изкачи на най-близкото високо място, за да се опита да го види. Нямаше късмет. Потокът беше твърде ниско — беше закрит от дърветата и той не би могъл да види оттам слабото проблясване на водата или лъкатушещия дол. Почти се беше отказал, когато разбра, че указателят постоянно е бил пред очите му. Леката мъглица. Сутрешната мараня, която се вдига от водата. Той се втурна натам и сега се носеше с болезнено препъване към потока.

Стигна до него при едно място, където водата течеше между камъни и от двете страни имаше хубав тревист бряг. Тръгна по него, като търсеше нещо, стигна до един дълбок вир и тук най-после брегът беше стръмен, но обрасъл с трева както предишния. Продължи надолу, докато стигна до друг вир със стръмен бряг, този път от пръст. На брега, на който беше той, растеше дърво с оголени от течението корени, които стърчаха от земята. Не можеше да се изкачи по калния бряг, без да остави следи.

Премина на пръсти от тревата и шумата към корените на дървото и бавно се потопи във водата, като внимаваше да не вдига тинята от дъното — вирът можеше да остане размътен за дълго време и да го издаде. Провря се между корените и брега, там, където се образуваше дълбок подмол от надвисналия прогизнал бряг и започна бавно и методично да се заравя, като разстла тиня върху краката си, загребваше кал и я трупаше върху гърдите си, придърпа корените по-близо до себе си, гърчеше се и се заравяше дълбоко в тинята като рак, намаза лицето си, продължаваше да трупа върху себе си, докато усети студената и мокра тежест върху цялото си тяло и дишането му се затрудни, тъй като остави само една тясна пролука, от която да влиза въздух. Повече от това не можеше да направи. Не му оставаше друг изход. Спомни си една стара поговорка, която сега му прозвуча като шега — на каквото си си постлал, на това ще легнеш. И той лежеше и чакаше.