Дейвид Морел - Първа кръв

Мина дълго време, докато дойдат. Доколкото можа да прецени, бяха през два хълма от него, когато стигна потока и изчисли, че щяха да бъдат тук след малко повече от 15 минути. Но петнайсетте минути минаха, а все още тях ги нямаше никакви. Реши, че чувството му за време го е заблудило, че както лежеше в тинята и нямаше какво друго да прави, освен да чака, погрешно беше сметнал няколкото изтекли минути за неопределено дълго време. Тинята го притискаше и вече сериозно затрудняваше дишането му. Отворът за дишане, който беше оставил, не беше достатъчен, но щеше да е опасно да го разшири. Някой можеше да забележи дупката и да прояви любопитство. В носа му започна да се кондензира влага и образуваните секрети започнаха да го задушават. Тинята се слягаше върху затворените му клепачи.

Все още никакъв звук от преследвачите. Трябваше да се залъже с нещо, нещо което щеше да му помогне да остане неподвижен, тъй като налягането на тинята започваше да действува на нервите му и той започна да брои секундите и минутите в очакване да долови някакъв шум, отброяваше минута след минута, но не чуваше нищо, започваше да брои следващата и отново се надяваше, но пак нищо. Когато за петнайсети път преброи до 60 се увери, че нещо не е в ред. Тинята. Може би тя беше причината. Може би тинята изолираше напълно шума от преминаващите хора и те отдавна са преминали край него.

Да, но можеше и да не е така. Щом не ги е чул, значи още не са минали. Не можеше да рискува да се открие, за да огледа наоколо. Може би точно в тоя момент идваха към потока, забавени от гъстите шубраци на единия от склоновете. Продължи да чака, влагата, изпълнила носа му, почти го задушаваше и той изпитваше неистово желание да диша дълбоко. Тинята така притискаше лицето и гърдите му, че му идеше да се измъкне от нея. Спомни си как като малък веднъж играеше при една пясъчна дюна. Изкопа си дупка, влезе в нея и почувства неудържимото желание да излезе, но точно тогава дюната се сгромоляса отгоре му, затрупа го целия, той обезумя от ужас, задълба като бесен пясъка за да се измъкне, но колкото пясък успяваше да изгребе, толкова се свличаше отново. Едва успя да се измъкне, преди да е станало късно, и същата нощ, докато се опитваше да заспи, изведнъж осъзна, че в пясъчната дупка го беше споходило едно реално предчувствие за смърт и това предчувствие му беше дало сили да изпълзи навреме. Сега, заровен в калта и тинята, той си мислеше, че ако някой дойдеше насам и застанеше на брега над него, част от този бряг можеше да се свлече, да падне отгоре му и да прекъсне достъпа на въздух. Прониза го същото предчувствие, както тогава, затрупан в пясъка — щеше да бъде погребан жив тук и да умре. Влагата в носа му изцяло го запуши. Трябваше да се измъкне, Боже Господи, щеше да се задуши. И напъна отдолу калта.

Вкамени се, когато ги чу. Слаб, притъпен шум от стъпки. Много стъпки. Отгоре. И приглушени гласове, плясък в потока от вървящи из него хора. Стъпките се приближаваха, чифт от тях се поспря, след това загърмяха съвсем близо, отгоре му, върху калта, върху гърдите му, счупените му ребра. Непоносима болка. Не можеше да помръдне, не дишаше. Колко време беше без въздух? Три минути? Ако предварително беше поел дълбоко въздух няколко пъти. Две минути. Опитай се да издържиш две минути. Но представата му за време дотолкова се беше изкривила, че една минута му се струваше като две и можеше да му се наложи да поеме въздух така, че да се сгърчи, да раздвижи тинята и да се покаже преди да е отминала опасността. Четири, пет, шест, седем, броеше той. Стигна до двайсет, до четиридесет, колкото повече броеше, цифрите се сливаха с биенето на сърцето му, което беше станало по-силно и по-бързо и гърдите му се напъваха до пръсване. Най-после. Калта над него помръдна и олекна — човекът отгоре му се беше махнал. По-бързо, какво се бавят. Гласовете и плясъкът в потока успокояващо затихваха. Но твърде бавно, не можеше още да излезе. Можеше да има някои поизостанали от основната група. Някой случайно можеше да се обърне. Господи, по-бързо. Стигна до средата на втората минута, тридесет и пет, тридесет и шест, тридесет и седем, гърлото му се сгърчи, четиридесет и осем, четиридесет и девет. Не можа да стигне до шейсет, не издържа, изведнъж си помисли, че съзнанието му ще се помрачи от липсата на въздух и няма да има сили да излезе. Натискай, натискай, майка му стара. Но тинята не искаше да се помръдне, той се мъчеше да се изправи, да отмахне калта отгоре си, и изведнъж — последен напън и, слава Тебе Господи! Светлината и хладният въздух го обляха и той задиша дълбоко, застанал до кръста в потока. Пред очите му сивото постепенно премина в бяло. Гърдите му се издуваха като балон от насладата на дишането, ребрата остро го прерязваха, поемаше огромни глътки въздух, изпускаше ги, и отново ненаситно поемаше. Вдигаше много шум. Можеха да го чуят. Огледа се бързо.