Дейвид Морел - Първа кръв

— Събуди ли се, шефе? — каза един глас в коридора. — Добре ли си?

Видя му се сложно да отговаря. Все още не се беше опомнил напълно. Сякаш още лежеше по гръб на ярко осветения под в камиона, със замъглен поглед, втренчен в мазния брезентов покрив. И гласът по радиостанцията:

— Господи, спря да отговаря, избягал е навътре в мината.

Борбата с Траутман, който искаше да го отнесе в полицейската кола. Ами гората? Тъмнината…

— Попитах, добре ли си, шефе? — гласът беше по-силен и по коридора се чуха стъпки. Всичко беше обгърнато в някакво ехо.

— Момчето — успя да каже той. — Момчето е в гората.

— Какво? — гласът беше точно до него и той се обърна. — Не бива да ходиш насам-натам. Почивай си. Ти и момчето не сте вече в гората. Той не те гони.

Беше един от подчинените му и Тийзъл беше сигурен, че го познава, но не можеше да си спомни. Опита се. Дойде му наум някакво име.

Харис?

Да, точно така, Харис.

— Харис — каза гордо той.

— Я ела в предната стая, да поседнеш и да изпиеш едно кафе. Току-що сварих прясно. Счупих каната, докато носих вода от банята. Дано да не съм те събудил.

Банята. Да. Гласът на Харис звучеше като ехо, той си представи вкусът на кафе, в устата му стана кисело и той се задави. Банята. Премина с клатушкане през летящата врата и повърна в писоара, докато Харис го държеше и му говореше:

— Седни тук на пода — но сега всичко беше наред, ехото беше престанало.

— Не. Лицето ми. Вода.

И докато плискаше бузите и очите си със студена вода, сънят отново изплува пред него, но вече не като сън, а съвсем истински.

— Момчето — каза той. — Момчето е в гората, до пътя. В онова автомобилно гробище.

— По-добре се успокой. Я си спомни. Момчето го сгащиха в мината и той избяга навътре през някакъв лабиринт от галерии. Така. Дай да ти помогна.

Тийзъл го отблъсна, лицето му беше още мокро и той се подпря с ръце на мивката.

— Казвам ти, момчето не е вече там.

— Откъде знаеш?

— Как дойдох тук? Къде е Траутман?

— В камиона. Изпрати хора да те придружат до болницата.

— Копелето му недно. Казах му да не го прави. И какво правя тук, вместо да съм в болницата?

— И това ли не помниш? Майко мила, разгони им фамилията. Крещя, буйства в колата и постоянно посягаше към кормилото, за да им попречиш да завият към болницата. Викаше, че ако ще те карат някъде, най-добре да те докарат тук. Никой нямаше намерение да те връзва за леглото, ако можеше и сам да се успокоиш. Накрая се уплашиха, че могат да те наранят, докато се боричкат с тебе, и направиха, каквото им каза. Да ти кажа право, мисля, че с удоволствие са се отървали от тебе при цялата тая дандания, която вдигна и всичко останало. По едно време сграбчи кормилото и едва не се нацепи в един камион. Сложиха те да легнеш тук, но веднага щом си заминаха, ти скочи и влезе в една патрулна кола, за да се замъкнеш обратно и аз се опитах да те спра, но нямаше никакъв проблем, защото ти припадна зад кормилото, преди да си успял да намериш ключа. Наистина ли не помниш нищо? Някакъв доктор довтаса веднага, прегледа те и каза, че си почти тип-топ, само дето си бил много изтощен и си се нагълтал с много хапчета. Били някаква комбинация от стимуланти и успокоителни, ти си ги изгълтал и си се издрусал. Докторът каза, че не му е ясно как не си се скапал много преди това.

Тийзъл беше напълнил мивката със студена вода, натопи лицето си и го избърса с книжна салфетка.

— Къде са ми обувките и чорапите? Къде си ги дянал?

— За какво са ти?

— Не е твоя работа. Ти кажи къде си ги сложил?

— Да не мислиш да се връщаш пак там? Защо не поседнеш да починеш? Сума ти народ се навряха в оная пещера. Ти няма какво да правиш там. Казаха да не се тревожиш. Ще се обадят веднага, щом намерят следа от него.

— Нали ти казах, че не е… Попитах те, къде си ми заврял чорапите и обувките?

Някъде далеч, в предната стая, телефонът започна да звъни едва чуто. Харис сякаш с облекчение тръгна да го вдигне. Излезе през вратата на банята, телефонът звънна отново, после пак, после изведнъж спря. Тийзъл изплакна устата си със студена вода и изплю белезникава течност. Не посмя да я преглътне, да не би да повърне отново. Загледа се в мръсните шарени плочки на пода на банята, помисли си, ни в клин, ни в ръкав, че чистачите не си гледат работата и излезе през вратата в коридора. Харис стоеше накрая на коридора, тялото му закриваше част от лампата и сякаш не смееше да заговори.

— Е? — каза Тийзъл.

— Не знам, дали да ти кажа. За теб е.