Дейвид Морел - Първа кръв

— Рамбо!

Гласът, идващ от радиостанцията на колата, го стресна.

— Рамбо! Чуй ме. Знам, че ме чуваш.

Като че ли беше чувал този глас преди много години. Не можеше да си спомни добре.

— Чуй ме.

Произнасяше всяка дума спокойно и звучно.

— Казвам се Сам Траутман. Бях директор на школата, когато ти завършваше.

Да. Разбира се. Невидимият. Вездесъщият глас от високоговорителите в школата. По всяко време. Всеки ден. Повече бягане, по-малко храна, по-малко сън.

Гласът, който никога не закъсняваше да обяви следващото изпитание. Значи така. Тийзъл беше повикал Траутман на помощ. Това обясняваше тактиката, която бяха използвали преследвачите. Мръсник! Да се обърне срещу своите.

— Рамбо! Искам от тебе да спреш и да се предадеш, преди да са те убили.

„Как не! Гад такъв.“

— Чуй ме! Знам, че ще ти е трудно да разбереш, но аз им помагам, защото не искам да бъдеш убит. Вече са започнали да мобилизират друга част пред тебе, след нея ще последват други и така ще те изтощят, докато свършиш. Ако смятах, че има и най-малкия шанс да ги победиш, с радост бих те насърчил да продължиш. Но знам, че не можеш да се измъкнеш. Вярвай ми. Знам го. Моля те. Докато не е станало късно, предай се, за да се отървеш жив. Нищо не можеш да направиш.

„Хайде де, ти само гледай!“

Още една поредица от експлозии отекна зад него, той зави рязко, гумите изсвириха и спря в една пуста бензиностанция с изгасени светлини. Притича от колата, влезе с ритник през стъклената врата на бензиностанцията и включи електрическото захранване за помпите. След това грабна един лост и изскочи навън, за да изкърти заключалките на бензиноколонките. Те бяха 4, с по два маркуча всяка. Пусна бензина, остави го да се лее по улицата и застопори маркучите така, че да не спрат, когато ги пуснеш. Закара колата нагоре по улицата и спря, а през това време тротоарите отзад бяха заляти с бензин. Драсна една клечка и ф-ф-ф-ф-ф… нощта се превърна в ден — едно огромно огнено море, от единия тротоар до другия, с височина 20 фута, връхлетя върху магазините, витрините се изпочупиха, горещината достигна до него и го опърли. Подкара бързо колата, а горящия бензин се разливаше зад него и достигна паркираните коли. БАМ!, БАМ!, експлодираха те и се разхвърчаваха из въздуха. БАМ! Сами си бяха виновни. Пътният знак там забраняваше паркирането след полунощ. Помисли си какво щеше да стане, когато налягането в подземните резервоари за бензин спаднеше. Огънят щеше да мине по маркучите, да влезе в резервоарите и половината квартал щеше да бъде вдигнат във въздуха. Това щеше да ги позадържи за известно време. Нямаше начин да не ги задържи.

— Рамбо! — обади се Траутман по радиото. — Моля те! Моля те да спреш. Няма смисъл. Безполезно е.

„Ти само гледай“ — помисли си той отново и изключи радиото. Почти беше преминал централната част на града. След няколко минути щеше да излезе от другата страна.

Тийзъл чакаше. Беше блокирал с колата си главния път при влизането му в централния площад и се беше привел над предната броня и капака с пистолет в ръка. Откъм мястото на пожара и експлозиите се приближаваха мънички точици — светлини от фарове. Момчето можеше и да го е изпреварило, можеше отдавна да е извън града, но не му се вярваше. Сякаш наблюдаваше от две гледни точки едновременно — през очите на момчето, когато предницата на откраднатата кола се понесе към градския площад; от негова собствена позиция — фаровете изведнъж се превърнаха в големи ярки дискове и ясно се видя лампата на покрива на колата. Лампа със сирена, полицейска кола. Той издърпа затвора на пистолета си, отпусна предпазителя и се прицели внимателно. Не трябваше да допуска никаква грешка. Нямаше да му се отдаде втора възможност. Но трябваше да бъде абсолютно сигурен, че това е момчето, а не някой отклонил се патрул. Двигателят зарева още по-силно. Фаровете светеха право в него. Той примижа, за да види по-ясно очертанията на шофьора. За последен път беше видял момчето преди три дни, но не можеше да сбърка формата на главата му, с остриганата на фъндъци коса. Той беше. Най-после, очи в очи и не в гората, а в града, където той беше по-добър и се чувстваше в собствени води. Фаровете го заслепиха, той стреля в единия, после в другия и изхвърлените гилзи издрънчаха на тротоара. Какво ще кажеш сега, а? Прицели се, но момчето се сниши зад таблото, той стреля, предното стъкло се строши, веднага стреля в предните гуми и от тройния откат на пистолета, ръката му избарабани по капака. Връхлитащата кола, изгубила контрол, започна да се завърта. Тийзъл отскочи настрани, тъкмо когато тя с трясък и дрънчене на метал и стъкло се заби в неговата, която от удара се завъртя, а колата на момчето се отплесна към далечния тротоар. Един тас издрънча на асфалта, струя бензин опръска тротоара и Тийзъл, приведен, хукна към колата на момчето, като стреляше непрестанно по вратата. Достигна я, надвеси се вътре и стреля под таблото. Обаче момчето не беше там, само предната седалка беше потъмняла от кръв. Тийзъл залегна на пътя, охлузвайки лактите си, и като се огледа предпазливо, видя изпод колата подметките на момчето, което тъкмо прескачаше тротоара, за да се скрие в една странична уличка.