Дейвид Морел - Първа кръв

Лежеше на тротоара и мислеше за момчето. То беше ранено и също щеше да е изгубило сили. Това изглежда не му пречеше много. Щом момчето можеше да продължи, тогава и той трябваше да опита.

Но беше толкова уморен и му беше толкова трудно да се движи.

Тогава всичко това — да срещне момчето очи в очи, никой да не пострада, това беше лъжа, нали? А Орвал, Шингълтън и останалите, обещанието което даде — и това беше лъжа, така ли?

„Човек не дава обещания на мъртъвци. Такива обещания не се броят.“

„Да, но ти обеща на себе си, а това се брои. Ако не си размърдаш задника, после и ти самият, и всички останали няма да искат да те погледнат. Не си уморен. Страх те е.“

Той простена, застана на четири крака и се изправи със залитане. Момчето беше отдясно, зад участъка. Оттам не можеше да избяга, защото задния двор беше заграден с висока ограда от телена мрежа, а отвъд оградата бяха изкопани основите на нов супермаркет. Момчето нямаше да има време и сили да се изкатери и да се спусне, без да се нарани. Щеше да тръгне нагоре по улицата, където имаше две къщи, след тях — детска площадка, след това — едно поле, общинска собственост, обрасло с гъста висока трева и диви малини, в което децата си бяха построили някаква колиба.

Запромъква се напред, като използваше наклонената поляна пред полицейския участък за прикритие, взираше се през пушека, за да мерне момчето, но не посмя да хвърли втори поглед към останките на Харис, пръснати по улицата отпред. Намираше се между съда и участъка, чиито пламъци го осветяваха, пушекът лютеше в очите му и горещината пърлеше кожата на лицето му. Спря се по-близо до наклонената поляна, за да се скрие от светлината. Пушекът се разнесе за момент и той видя, че хората, които живееха в двете къщи след участъка, бяха излезли от домовете си, говореха и сочеха нещо. Господи, момчето можеше да вдигне във въздуха и техните къщи. Да ги убие, както Харис.

Опита се да забърза към тях, като същевременно следеше за момчето:

— Махайте се от там! — крещеше той. — Влезте вътре!

— Какво? — обади се някой от тях.

— Някъде около вас е! Бягайте! Махнете се от там!

— Какво? Не ви чуваме добре!

Рамбо се сниши зад пруста от предната страна на втората къща и се прицели в Тийзъл. Мъжът и двете жени, застанали на пруста, бяха толкова погълнати в разговора с Тийзъл, че не го виждаха, макар да беше скрит съвсем близо до тях. Но когато дръпна петлето на пушката, те сигурно чуха изщракването, защото се чу скърцане на дъските горе, една жена се надвеси от парапета над него и извика:

— Майчице мила!

Това беше достатъчно предупреждение за Тийзъл. Той избяга от тротоара по поляната нагоре към първата къща и се скри зад пруста й. Рамбо стреля все пак, като не разчиташе да го улучи, а поне да го изплаши. Жената горе изпищя. С едно движение той изхвърли празната гилза и се прицели в ъгъла на пруста на първата къща. Обувката на Тийзъл стърчеше оттам, осветена от пламъците. Дръпна спусъка, но изстрел не последва. Пушката му беше празна, нямаше време да я зарежда, затова я хвърли и измъкна полицейския револвер, но Тийзъл беше вече прибрал крака си. Жената продължаваше да пищи.

— О, за Бога, госпожа, престанете да крещите — каза й той и избяга зад къщата, наблюдавайки сенките в задния двор.

Тийзъл не би рискувал да се появи отпред, където пламъците го огряваха ярко и би бил отлична мишена. Сигурно щеше да се промъкне в тъмното зад първата къща и след това да се опита да премине зад тази. Рамбо се притаи зад ъгъла, загледан напред през един велосипед и барака за инструменти, и зачака. Челото му се беше разцепило, когато неговата кола се вряза в тази на Тийзъл и той залепи лице в полицейската радиостанция. Ръкавът му лепнеше от кръвта, която изтриваше от челото си, за да не тече надолу и да залепя очите му. От удара също се беше събудила и болката в ребрата и той не можеше да прецени кое сега го болеше повече.

Изчака известно време, за момент го налегна дрямка, но той я отпъди. Не се чуваше никакъв звук, но някаква черна фигура като че ли се плъзгаше до задната ограда от вечно зелени храсти. Изтри кръвта от очите си, прицели се, но не посмя да стреля. Искаше първо да се увери напълно, че това беше Тийзъл. Ако прокрадващата се фигура беше просто плод на въображението му, стрелбата би разкрила прикритието му. Освен това щеше да прахоса един куршум — в револвера имаше пет, камерата под жилото беше празна. Браунингът на Тийзъл побираше 13. Нека той да стреля напразно. Той можеше да си го позволи.