Дейвид Морел - Първа кръв

— Целият съм бинтован, но са само драскотини. При сестра си ли живееш още? Не можеш ли да ми кажеш поне това?

— Пренесох се в един апартамент.

— Защо?

— Наистина, трябва да затварям. Извинявай.

— Дръж ме в течение на твоите неща. Нали ще ме държиш в течение на твоите работи?

— Ако смяташ, че това ще ти помогне. Не знаех, че ще е толкова трудно. Не знам как да го кажа — звучеше така, сякаш хълцаше. — Довиждане.

— Довиждане.

Той изчака, опитвайки се да остане с нея, колкото бе възможно по-дълго. После тя затвори, в слушалката зазвуча сигнала свободно и той остана да седи на стола си. Бяха спали заедно четири години. Как можа тя да се отчужди така? Не много лесно. Хълцането й. Тя беше права. И за нея беше трудно и той й съчувстваше.

„Край. Направи нещо. Размърдай се. Заеми се с момчето, както си му е реда. Момчето. Зад кормилото на някоя кола. Подкарало с бясна скорост.“

Видя обувките и чорапите си до картотеката и бързо ги нахлузи. Взе един „Браунинг“ от шкафа с оръжието, сложи пълен пълнител, препаса кобур и забеляза, че го слага назад, тъй както винаги го беше учил Орвал. Когато тръгна по коридора и мина през предната стая към изхода, Харис го изгледа.

— Нищо не казвай — обърна се той към Харис. — Не казвай, че не трябва да се връщам там.

— Добре, няма.

Навън уличното осветление беше запалено и той вдъхна свежия нощен въздух. Една полицейска кола беше паркирала отстрани. Тъкмо влизаше в нея, когато погледна наляво и видя тази страна от града да се осветява от пламъци, чието зарево се отрази в нощните облаци.

Харис крещеше от стълбите:

— Момчето! Измъкнало се е от мината! Току що се обадиха, че откраднало една полицейска кола!

— Знам.

— Как така?

Взривната вълна разтърси прозорците на полицейския участък. БАМ, БАМ, БАМ! Цяла серия откъм главния път, по посока на града. БАМ, БАМ!

— Боже всемогъщи, какво беше това! — каза Харис.

Но Тийзъл вече знаеше, беше дал на скорост и изхвръкна от паркинга, за да стигне навреме.

Като подкара из града и свърна, за да подмине един мотоциклетист, който бе спрял и гледаше учудено назад, Рамбо видя в огледалото на колата как улицата зад него избухна в пламъци, които се извисяваха над дърветата край пътя. Свирепите червени огньове се отразяваха в колата. Той натисна газта до края, профуча по главната улица, а през това време експлозиите продължаваха една след друга в нощното небе зад него, увеличавайки площта на пожара. Сега щяха да изгубят време, докато го заобиколят. За всеки случай искаше да повтори всичко още веднъж. Още две отклонения и те щяха да се объркат още повече. Щяха да отложат преследването и да спрат, за да загасят пожара.

Една от уличните лампи пред него не светеше. Под нея се откроиха ясно стоповете на една кола, чийто шофьор беше отворил вратата и гледаше пламъците. Рамбо мина в лявото платно и се понесе бързо срещу една спортна кола на къси светлини. Тя свърна вдясно, за да го избегне, но и той се върна в своето платно и продължиха да се носят един срещу друг, докато спортната кола скочи на тротоара, отнесе един брояч за паркинг и се заби в представителната витрина на един мебелен магазин. „Канапета и столове — помисли си Рамбо. — Това се казва меко приземяване.“

Продължаваше да натиска докрай газта, учуден, че по улиците не се движат други коли. Що за град беше това? Няколко минути след полунощ, а вече всички спяха. Светлините на магазините бяха изгасени. Нямаше пеещи хора, които да излизат от баровете. Е, щяха да живнат сега. Като нищо щяха да живнат. Високата скорост и силният рев на двигателя, му напомниха за съботните вечери преди години, когато караше коли със специално форсирани двигатели — и сега изпита същото удоволствие. Той, колата и пътят. Всичко щеше да се нареди. Щеше да успее. Лесно се бе промъкнал от планината до шосето. Също така лесно се беше добрал до полицейската кола, пропълзявайки през едно гробище за стари автомобили и една нива. Полицаите от колата сигурно тичаха по баирите с останалите или пък бяха отишли надолу по пътя, за да си правят компания с шофьорите на камионите.

Ключът за запалването го нямаше, но за него не беше проблем да съедини кабелите и сега, след като премина на червено през едно кръстовище, усети как мощността на двигателя сякаш се увеличаваше с всяка измината секунда, преминаваше в неговото тяло и той си помисли, че е въпрос на няколко часа, докато бъде отново свободен. Чувстваше се в отлична форма, нямаше начин да не успее. Полицията, разбира се, щеше да се обади напред, за да го спрат, но повечето от техните патрули вероятно бяха останали зад него, заедно с преследвачите, така че едва ли щеше да има много проблеми пред него. Щеше да мине през града, да свърне в някой страничен път и да скрие колата. След това щеше да продължи пеш. Може би щеше да успее да се качи на някой товарен влак или на някой голям камион. Можеше дори да открадне самолет. Господи, имаше толкова много възможности.