Дейвид Морел - Първа кръв

Знаеше, че не биваше да му дава да пие. Знаеше това от Корея. Човек, ударен в гърдите или в стомаха, повръща водата, която е пил, раната се разкъсва и болката става по-силна. Но Орвал продължаваше да облизва устните си и Тийзъл не можа да понесе да го гледа как се мъчи. Ще му дам малко. От малко нищо няма да му стане.

На колана на Орвал имаше закачена манерка. Той я откачи, усети грубия допир на платнената калъфка, отви капачката и изля малко в устата на Орвал. Орвал се закашля и водата изтече навън, примесена с кръв.

— Господи! — каза Тийзъл.

За момент разумът му блокира и той не знаеше какво да прави. След това се сети за радиостанцията и отиде до нея.

— Тийзъл вика щатската полиция! Щатска полиция, непредвиден случай! — повиши той глас. — Непредвиден случай!

Говорителят зачука от статичното електричество в облаците.

— Тийзъл вика щатската полиция! Непредвиден случай!

Беше решил да не се обажда за помощ, независимо от обстоятелствата. Дори когато видя сваления и горящ хеликоптер, не се обади. Но Орвал, Орвал щеше да умре.

— Щатска полиция, обади се!

Говорителят изтрещя заедно със светкавицата и в шума се дочу глас, едва доловим и стържещ:

— Щатска… тук… се.

Тийзъл нямаше време за губене, за да ги кара да повтарят.

— Не ви чувам добре — изрече бързо той. — Хеликоптерът ни катастрофира. Имам един ранен. Изпратете хеликоптер за него.

— … направено.

— Не ви чувам. Трябва ми друг хеликоптер.

— … невъзможно. Приближава електрическа буря. На всички… забранено да летят.

— Мамка му, но той ще умре!

Гласът отговори нещо, което Тийзъл не разбра. След това се изгуби в пукане и когато се чу отново, беше по средата на някакво изречение.

— Не ви чувам! — изкрещя Тийзъл.

— … ама и вие сте намерили… човек, когото гоните… зелена барета… медалът на честта.

— Какво? Повторете!

— Зелена барета? — каза Лестър.

Гласът започна да повтаря, прекъсна и повече не се обади. Заваля, дребните капки напръскаха пръстта и праха, нашариха панталона на Тийзъл, попиха и затупаха студени по голия му гръб. Черните сенки на облаците надвиснаха над главите им. Една светкавица изтрещя и освети скалата като прожектор, после угасна тъй бързо, както светна, и сенките се върнаха отново заедно с ударните вълни на избухналата гръмотевица.

— Медал на честта? — каза Лестър на Тийзъл. — След кого си ни повел? След герой от войната? Мамка му! Та той е зелена барета!

— Но не стреля! — каза Мич.

Тийзъл рязко се обърна към него, опасявайки се, че може да е загубил самообладание. Но Мич беше наред. Беше просто възбуден, опитваше се да обясни нещо и Тийзъл се досещаше какво — вече му беше минало през ума, но той реши, че може да се лъже.

— Когато довлякохте Орвал — каза Мич, — той не стреля. Той вече не е там долу. Тръгнал е да ни заобикаля и сега е шансът ни да се измъкнем!

— Не! — каза Тийзъл, с лице, шибано от дъжда.

— Но сега имаме възможност…

— Не! Може да е тръгнал да ни заобикаля, но може и да не е. Ами ако не иска само един от нас, а чака всички ни да се паникьосаме и да му се покажем на гюме.

Лицата им станаха пепеляво-сиви. Облаците се разтвориха и дъждът заваля истински.

Валеше и валеше. Плющеше здраво по тях. Тийзъл никога не беше виждал такъв дъжд. Вятърът го навяваше в очите и в устата им.

— Буря, ама друг път. Само на облак е.

Лежеше цял във вода. Не мислеше, че може да стане по-лошо от това, но в този момент дъждът се усили и той остана почти под вода. Светкавиците трещяха, ярки като слънца, след тях веднага наставаше мрак — мрак, който ставаше все по-гъст, докато заприлича на нощ, само дето беше късен следобед, а дъждът заслепяваше очите му и Тийзъл не можеше да види дори до ръба на скалата. Една гръмотевица го разтърси.

— Какво беше това?

Той засени очи. Орвал лежеше по гръб и дъждът влизаше в устата му. Ще се удави, помисли си Тийзъл. Устата му ще се напълни с вода, той ще вдиша и ще се удави.

Погледна с примижали очи към хората си, налягали във водата по скалата, и разбра, че Орвал не беше единственият, който можеше да се удави. Мястото, където лежаха те, се беше превърнало в дъното на бушуващ порой. От склона зад тях прииждаха потоци вода, заливаха ги, устремяваха се към ръба на скалата и макар че той не можеше да види до там, се досети какво представлява. Намираха се на върха на един водопад. Ако бурята се усилеше, щеше да ги помете и да ги изхвърли от скалата.

И Орвал щеше да бъде първият, който щеше да бъде повлечен.