Дейвид Морел - Първа кръв

Полицаят преглътна.

— Какво чакаш? — каза Тийзъл. — Хайде де, бягай нагоре!

— Не — каза полицаят, — няма.

— Тогава млъкни!

— Но нали и без това трябва да се изкачим дотам — каза Лестър. — Преди той пръв да е стигнал там. Ако чакаме още, ще ни изпревари и ние никога няма да излезем от това място.

Тъмните облаци, които се бяха скупчили още по-близо, се раздраха от светкавици. Загърмя отново, силно и продължително.

— Какво беше това? Дочух нещо — каза Лестър.

Коляното му, което се подаваше от скъсания му панталон, беше ожулено.

— От гръмотевицата е — каза Шингълтън. — Тя си прави шега с нас.

— Не. И аз чух — каза Мич.

— Слушайте!

— Момчето!

Чуваше се нещо като слабо давене, като човек, който се мъчи да повръща. Орвал беше се размърдал, извил гръб, с колене и глава, опрени на земята, с повдигнат корем, той се държеше за гърдите и се опитваше да стане. Приличаше на гъсеница, с извито тяло, готвеща се да измине следващия инч. Но той не отиваше никъде. С извит като дъга гръб застина неподвижно за миг и отново падна на земята. По ръцете му се стичаше кръв, давеше се и повръщаше кръв.

Тийзъл не можеше да повярва на очите си. Беше сигурен, че Орвал е мъртъв.

— Орвал! — извика той.

В следващия миг, без сам да знае как, той вече бързаше към него.

— Не се надигай — трябваше сам да си напомня той, като се притискаше към скалата в старанието си да не се превърне в мишена като Орвал.

Орвал лежеше твърде близо до ръба и Тийзъл беше сигурен, че ще бъде видян от гората долу. Хвана Орвал за рамото и се помъчи да го издърпа във вдлъбнатината. Но Орвал беше твърде тежък, това можеше да отнеме доста време, а момчето всеки миг можеше да стреля. Той сграбчи Орвал, напъна се, задърпа го и Орвал бавно помръдна. Но не достатъчно. Камъните бяха твърде остри. Дрехите на Орвал се закачиха за тях още при самия ръб на скалата.

— Помогнете ми! — извика Тийзъл на мъжете зад него.

Орвал изплю още кръв.

— Какво сте ме зяпнали? Няма ли кой да ми помогне!

Тогава някой бързо притича при него, за да му помогне, двамата задърпаха Орвал от ръба и в следващия миг вече бяха в безопасност. Тийзъл въздъхна силно. Избърса потта от очите си и, без да има нужда да се обръща, разбра кой му е помогнал — Шингълтън.

Шингълтън се беше ухилил, после започна да се смее — не на висок глас, не от сърце, но все пак се смееше, не можеше да се сдържи. Гърдите му се тресяха от смях.

— Успяхме. Той не стреля, ние успяхме.

Наистина беше смешно и Тийзъл също избухна в смях.

След това Орвал изплю още кръв, Тийзъл видя болката, изписана на лицето му, и вече не му изглеждаше смешно. Наведе се да разкопчее окървавената риза на Орвал.

— Спокойно, Орвал. Само ще погледна и след това ще се погрижим за тебе.

Опита се да разтвори внимателно ризата, но от кръвта тя беше залепнала за тялото, той трябваше да дръпне по-силно, за да я отлепи, и Орвал изстена.

Раната не беше нещо, което Тийзъл би желал да гледа твърде дълго. От пробитите гърди излизаше въздух с неприятна миризма.

— Лошо ли е? — попита Орвал и потръпна.

— Ти не се тревожи — отговори Тийзъл. — Ние ще се погрижим за теб.

Докато говореше, започна да разкопчава своята риза и да я съблича от гърба си.

— Попитах те… лошо ли е?

Всяка дума излизаше поотделно с болезнен шепот.

— Виждал си много рани, Орвал, знаеш не по-зле от мен колко лошо може да е.

Сви на топка потната си риза и я притисна към дупката в гърдите на Орвал. Ризата моментално се напои с кръв.

— Искам да го чуя от тебе. Попитах те…

— Добре, Орвал, пази си силите. Не говори.

Ръцете му лепнеха от кръвта, докато закопчаваше ризата на Орвал върху тампона, който беше сложил върху раната.

— Няма да те лъжа, защото знам, че не обичаш да те лъжат. Има много кръв, трудно е да се види добре, но предполагам, че е засегнат белият дроб.

— 0, Господи!

— Сега искам да спреш да говориш и да си пазиш силите.

— Моля те. Не ме оставяйте. Не трябва да ме оставяте.

— Това е последното нещо, за което трябва да се тревожиш. Ще те занесем обратно и ще направим за тебе всичко, каквото можем. Но и ти трябва да направиш нещо за мен. Чуваш ли ме? Съсредоточи се и притискай гърдите си. Напъхал съм ризата си под твоята и искам да я притискаш към раната. Трябва да спрем кръвта. Чуваш ли ме? Разбираш ли?

Орвал облиза устни, леко кимна и Тийзъл усети в устата си сухия вкус на прах. Нямаше надежда една навита риза да спре кръвотечение от рана като тази. В устата му остана вкуса на прах и той усети как по голия му гръб се стичат вадички пот. Слънцето отдавна се беше скрило зад облаците, но жегата продължаваше да го мъчи, той си помисли за вода и се сети колко жаден може да е Орвал.