Дейвид Морел - Първа кръв

Хвана Орвал за краката.

— Шингълтън! Помогни ми! — извика той и дъждът влезе в устата му. Докато говореше, отново изтрещя гръмотевица.

— Хвани го за ръцете, Шингълтън! Да се махаме оттук!

Температурата беше спаднала рязко. От студения дъжд по гърба дъхът му секваше и той си спомни истории за хора, станали жертва на порои в планината, повлечени от течението в някой пролом, запокитени и разбити на парчета в скалите долу.

— Трябва да изчезваме!

— Ами момчето?! — изкрещя някой.

— Няма да ни види сега!

— Няма да може да види нищо.

— Но може да ни причаква горе!

— Нямаме време да мислим сега за това! Трябва да се махнем от това място, преди да се е усилила бурята! Ще ни помете като нищо!

Една светкавица блесна ярко. Той поклати глава от това, което видя. Хората му. Лицата им. В светлината на светкавицата и в дъжда лицата им приличаха на бели черепи. Черепите изчезнаха тъй бързо, както се бяха появили, той замига в тъмнината и гръмотевицата го стресна като залп от минохвъргачки.

— Тук съм! — извика Шингълтън и сграбчи Орвал за ръцете. — Хванал съм го. Да тръгваме!

Вдигнаха го от водата и се отправиха към склона. Дъждът се усили, капките станаха по-тежки и западаха по-бързо. Пороят ги блъскаше отстрани, заливаше ги и се стичаше от тях на непрестанни струи. Тийзъл се подхлъзна. Падна тежко на рамото си и изтърва Орвал в бързото течение. Отчаяно заблъска по водата, за да докопа Орвал и да задържи главата му отгоре, после отново се подхлъзна, собствената му глава потъна под водата и той вдиша.

Вдиша. Водата навлезе в носа му, изпълни носната му кухина, рукна през двете дупки в задната част на небцето му, като ги разтвори широко. Той се бореше бясно, отчаяно, закашля се с глава над водата. Някой го беше хванал. Шингълтън го дърпаше.

— Не! Орвал! Дръж Орвал!

Не го виждаха.

— Ще го изхвърли през ръба на скалата!

— Ето го! — изкрещя някой.

Тийзъл премигна, за да изкара дъжда от очите си, и се опита да види кой вика.

— Орвал! Хванах го!

Водата се вдигна до коленете на Тийзъл. Той газеше с резки движения на краката към мястото, където един от мъжете държеше главата на Орвал над водата.

— Течението го беше повлякло — каза мъжът.

Беше Уорд. И дърпаше Орвал, мъчейки се да го извлече към склона.

— Носеше го към скалата! Удари се в мен!

След малко дотича Шингълтън и те заедно вдигнаха Орвал от водата и се заклатиха под тежестта му към склона. Когато го достигнаха, Тийзъл разбра защо водата се качва толкова бързо. По склона беше се образувал улей и пороите отгоре се вливаха в него и се изсипваха върху тях.

— Трябва да се преместим малко по-встрани! Трябва да намерим по-лесен път! — каза Тийзъл.

Вятърът промени посоката си и дъждът зашиба лицата им отляво. Като един те се обърнаха и тръгнаха с препъване надясно с помощта на вятъра зад гърба им. Но къде се бяха дянали останалите? — недоумяваше Тийзъл. Изкатерили ли се бяха по склона? Или бяха останали на скалата? Защо, мамицата им, не се хванеха да помогнат на Орвал?

Водата стигна до над коленете му. Той повдигна Орвал, продължиха да вървят със залитане напред и вятърът отново смени посоката си — вече не ги тласкаше в посоката, в която те се движеха, а ги блъскаше обратно и те се напрегнаха, за да преодолеят силата на вятъра и дъжда. Шингълтън беше обхванал с ръце раменете на Орвал, Тийзъл държеше краката, Уорд придържаше гърба и те се препъваха в дъжда, докато най-после достигнаха до едно по-лесно за изкачване място. По тази част на склона също се стичаше порой, но не толкова силен като при улея и имаше издадени скали, за които можеха да се хващат. Ако можеше да види до върха, помисли си Тийзъл. Ако можеше да бъде сигурен, че продължаваше така до върха.

Започнаха да се изкачват. Шингълтън беше първи. Вървеше заднишком, приведен, за да повдига рамената на Орвал. Стъпваше с единия крак на някоя издатина зад него, правеше крачка назад, след това се оглеждаше за друга издатина, поставяше другия си крак там и правеше втора крачка. Тийзъл и Уорд го следваха, приведени под по-голямата част от тежестта на Орвал, като оставяха на Шингълтън да търси опора за краката. Течението на пороя по склона стана по-силно и заплиска в краката им.

Но къде бяха останалите, чудеше се Тийзъл. Защо, дявол да ги вземе, не идваха да помогнат? Студеният дъжд хапеше гърба му. Носеше Орвал слепешката, чувстваше отпред присъствието на Шингълтън, който пъплеше заднишком нагоре по склона и теглеше Орвал, а ръцете на Тийзъл го боляха в ставите и мускулите му се бяха опънали до скъсване от тежестта на Орвал. Доста се проточи това изкачване. Знаеше, че няма да издържат да го носят още дълго. Трябваше да стигнат върха. В този момент Уорд се подхлъзна, падна и Тийзъл едва не изтърва Орвал. Те се изтъркулиха по склона няколко фута назад, повлечени от течението, докато се опитваха да задържат Орвал.