Дейвид Морел - Първа кръв

Не го изтърваха. Отново се заизкачваха по склона. Но това беше пределът, до който успяха да стигнат. Шингълтън извика внезапно, плъзна се покрай Орвал и блъсна Тийзъл в гърдите. Затъркаляха се назад, пропадайки, Тийзъл изтърва Орвал и в следващия момент лежаха в подножието на склона, а водата ги заливаше и удряше болезнено с влачените от нея камъни.

— Не можах да се задържа! — извика Шингълтън. — Камъкът под крака ми се изплъзна.

— Орвал! Течението го повлече!

Тийзъл зацапа към ръба на скалата. Избърса очите си с ръка и присви очи, за да вижда по-добре в дъжда. Не можеше да се приближи до самия ръб — течението там беше твърде силно. Но, Господи, трябваше да спре Орвал!

Забави ход, заопипва все по-близо до ръба, отново изтри очи. Блесна светкавица. И той видя ярко осветено тялото на Орвал в момента, в който се прехвърляше през ръба. После отново стана тъмно и стомахът на Тийзъл се сви. Горещи сълзи се смесиха със студения дъжд по лицето му и той закрещя, докато гърлото му се сви от само себе си:

— Мамицата им на тия копелета! Ще ги избия, задето не ни помогнаха!

Шингълтън изникна до него:

— Орвал! Виждаш ли го?

Тийзъл го отмина. Отправи се към склона.

— Ще ги избия!

Сграбчи една издатина, повдигна се на нея, подпря крак на друга, премести се нагоре, задраска с нокти, за да намери опора във водата, която струеше покрай него. Изведнъж стигна върха и се втурна през гората. Шумът от бурята там беше оглушителен. Вятърът превиваше дърветата, дъждът плющеше в клоните и някъде наблизо гръм удари един ствол с острия звук, който се разнася, когато брадва разцепи дебела цепеница.

Дървото се сгромоляса току пред него. Той го прескочи.

— Шефе! — извика някой. — Насам, шефе!

Не виждаше лицето. Видя само тялото, сгушено до едно дърво.

— Насам, шефе! — човекът размахваше широко ръце.

Тийзъл се стовари отгоре му и го хвана за ризата. Беше Мич.

— Какво правиш? — каза Мич. — Какво ти става?

— Падна от скалата! — каза Тийзъл.

Замахна назад с юмрук, удари Мич силно в зъбите, а той се блъсна в дървото и падна в калта.

— Господи! — каза Мич. Разтърси глава веднъж, после още един път, изохка и се хвана за разкървавената уста. — Господи, какво ти става? — каза той. — Лестър и останалите избягаха! Аз останах, за да не се отделям от вас!

Тийзъл сигурно вече се беше добрал до гората. Рамбо не се съмняваше в това. Бурята се оказа твърде силна, продължи дълго и Тийзъл и хората му не биха могли да издържат на голата скална площадка. Като използват дъжда за прикритие, така че да не може да ги види и да стреля, те сигурно бяха решили да изкачат склона и да се скрият в гората. Това беше добре. Не можеха да стигнат далече. Беше вършил сума ти такава работа в дъжд и знаеше точно как да преследва хора, когато вали.

Излезе от храстите и се понесе в дъжда към подножието на скалата. В суматохата, предизвикана от бурята, знаеше, че може да избяга в обратна посока и да се скрие навътре в гората, ако поиска. Съдейки по гъстите плътни облаци, можеше да бъде на много мили и часове от тук, преди да е утихнала бурята и Тийзъл да го проследи — толкова далеч, че Тийзъл изобщо нямаше да може да го настигне. Имаше даже вероятност след засадата и бурята Тийзъл да не се осмели да го преследва изобщо. Но това нямаше значение — засега беше решил да не бяга повече, независимо дали го преследваха или не. Дълго лежа прикрит в храстите, наблюдавайки върха на скалата за друга цел, мислеше си, как заради Тийзъл отново стана убиец и сега полицията го търсеше за убийство, ядосваше се, като си представеше всичките месеци, най-малко два, през които трябваше да бяга и да се крие. И пак да бяга, и пак да се крие, докато стигне Мексико. Но засега, Господ му е свидетел, щеше да обърне играта в своя полза и да накара Тийзъл да бяга от него, ще му покаже какво означава да си преследван. Копелето му с копеле, щеше да плати за това.

„Но и ти донякъде си го търсеше. Вината не беше само на Тийзъл. Можеше да отстъпиш.“

„Господи, за кой ли път? Стига толкова.“

„Дори да е за стотен път, какво от това? Щеше да е по-добре, ако беше отстъпил. Стига толкова. Зарежи я тая работа. Върви си.“

„И да го оставиш да направи същото с някой друг? Как пък не. Трябва да го спреш.“

„Какво? Затова ли правиш всичко? Признай си, че ти го искаше. Ти си го търсеше. За да му покажеш какво можеш, за да разбере с изненада, че си е намерил майстора. На тебе това ти харесва.“

„Нищо не съм си търсил. Обаче си ужасно прав, че ми харесва. Онова копеле ще плати.“ Наоколо беше тъмно. Леденостудените дрехи лепнеха по кожата му. Пред него дългата лъскава трева се беше слегнала от дъжда, той нагази в нея и тя се хлъзгаше по мокрите му панталони. Достигна каменистото място близо до основата на скалата и предпазливо тръгна през него. Потоци вода се плискаха между камъните и при този вятър нямаше да е трудно да се подхлъзне, да падне и да удари още по-силно ребрата си. Болката от падането след скока от канарата и удара в клона на дървото още пулсираше и всеки път, когато поемаше въздух, усещаше нещо остро да се забива отдясно в гърдите му. Сякаш беше рибарска въдица или парче от счупена бутилка. Трябваше да се погрижи за това. Скоро. Съвсем скоро. Чу рев. Беше го чул още от гората и беше предположил, че е от вятъра и дъжда. Но сега, като се изкачваше по камъните към скалата, шумът се усили и той разбра, че не е от дъжда. Скалата изникна, сива пред погледа му. Водопад. Скалата се беше превърнала във водопад — цял потоп се изливаше отгоре, спускаше се с рев по камъните и вдигаше мъгла от ситни капчици, които се сливаха с дъжда. Не беше безопасно да се приближава повече. Започна да си пробива път надясно. Знаеше, че дървото, върху което беше скочил, е на около стотина ярда от тук. И съвсем близо до него трябваше да се намира трупът на полицая, който беше паднал от скалата заедно с кучетата.