Дейвид Морел - Първа кръв

— Ударено е в корема — той се изплю, погали кучето което държеше и подаде повода му на стоящия до него Лестър. — Дръж здраво — каза той. — Виж я как трепери. Миризмата от кръвта на другото куче я влудява и може да се разбеснее — отново се изплю и стана. По зелените му дрехи, зацапани с пот беше полепнала пръст.

— Чакай малко — каза Лестър. — Искаш да кажеш, че това тук може да започне да хапе ли?

— Може. Но се съмнявам. По-вероятно е да се опита да се отскубне и да побегне. Ти само дръж здраво.

— Не ми харесва тая работа.

— Никой не те кара да я харесваш.

Остави Лестър да държи повода и отиде при раненото куче. То лежеше настрани, риташе с крака, опитваше се да се претърколи и да стане, но пак падаше настрани с жално квичене.

— Така си и знаех — каза Орвал. — В корема. Това копеле я е ударило в корема.

Изтри уста с ръкава си и погледна към оцелялото куче. То напъваше повода в усилието си да се отскубне от Лестър.

— Внимавай, дръж го здраво — каза Орвал. — Ще направя нещо, от което сигурно ще дръпне още по-силно.

Наведе се да разгледа раната в корема на кучето, изправи се, клатейки глава в погнуса от лъскавите изсипани черва, и, без да се двоуми, застреля кучето зад ухото.

— Срамота, майка му стара — мърмореше той, докато гледаше как тялото се сгърчи и после утихна.

Лицето му от сиво беше станало червено и по-сбръчкано от преди.

— Какво чакаме? — тихо каза той на Тийзъл. — Хайде да тръгваме и да откъснем главата на онова копеле.

Направи крачка встрани от кучето, залитна силно, изтърва пушката си и с непохватно движение се хвана за гърба. Изстрелът откъм гората още ехтеше, когато той политна напред и тежко се строполи по лице и гърди. При удара в земята очилата на носа му се счупиха на две. Този път никой не отвърна на огъня.

— Долу! — крещеше Тийзъл. — Всички долу!

Те се проснаха в цял ръст на земята. Последното куче се отскубна от Лестър, изтърча при мястото, където лежеше Орвал, и в следващия момент вече приритваше, също улучено. Залегнал ниско в една вдлъбнатина, със стиснати юмруци, Тийзъл се закле, че ще преследва момчето до края на света, ще го хване и ще го разчекне. Никога нямаше да се откаже. Вече не заради Голт, или затова, че не можеше да остави на свобода някой, който беше застрелял негов човек. Вече заради самия себе си. Баща му, осиновителят му. И двамата застреляни. Обхвана го бесен гняв, когато се сети за убития си баща и му се прииска да хване момчето за гърлото и да стиска, докато трахеята му се счупеше и очите му изхвръкнеха от орбитите. Копеле такова. Гадно, мръсно копеле. Едва когато се замисли, че трябва да слязат от тази скала, за да хванат момчето, той внезапно осъзна каква голяма грешка беше направил. Не той преследваше момчето. Точно обратното. Остави се момчето да го подведе и да го вкара в тази засада.

И, Господи, каква засада! В тази пресечена местност, при най-близкия град на около 30 мили, хеликоптерът — разбит и без кучета, момчето можеше, когато си поиска, да застреля когото си иска. Защото теренът зад тях не беше равен. Защото на 8 фута от ръба на скалата започваше стръмен склон. За да отстъпят, трябваше да бягат по открита местност и момчето да ги пука един по един от гората долу и изобщо, откъде, мамицата му, беше намерило пушка и откъде се беше научило да устройва такива засади.

В този момент от скупчените в небето черни облаци се разнесе оглушителен гръм.

Орвал. Тийзъл не можеше да откъсне поглед от него. Старецът лежеше по лице до ръба на скалата, без да проронва звук и дъхът на Тийзъл секна. Заради мен. За пръв път в живота си прояви непредпазливост и аз не го посъветвах да не се надига. Запълзя към него, за да се прости със стареца.

— Момчето ще ни излезе в гръб — каза Лестър с дрезгав глас.

Прекалено дрезгав, помисли си Тийзъл. Неохотно се обърна, разтревожен за хората си. Бяха останали седем; със сериозни лица, нервно човъркаха пушките си, които изглеждаха почти безполезни сега. Всички, освен Шингълтън.

— Казвам ви, че ще ни излезе в гръб — повтори Лестър. Панталонът му беше раздран на коляното. — Ще ни заобиколи и ще ни излезе в гръб.

Мъжете рязко обърнаха глави и огледаха склона зад тях, сякаш очакваха момчето да е вече там.

— Ще дойде, я — каза младият полицай.

По дъното на сивите му панталони бавно се процеждаше петно от кафява течност. Всички стояха на разстояние от него.

— Господи, искам да си ходя! Махнете ме оттук!

— Върви си, де! — каза Тийзъл. — Бягай нагоре по склона. Да видим докъде ще стигнеш преди оня да те гръмне.