Дейвид Морел - Първа кръв

Той се втурна през камъните надолу по склона към гората, краката му тупаха по земята, а гърдите му болезнено се издуваха. Пред него имаше трева, в следващия момент той излезе от камъните и нагази в нея, спусна се към гората и тогава чу неистовия лай на кучетата някъде отгоре, зад себе си. Сигурно бяха достигнали мястото, където той беше започнал да се спуска по скалата. Така, на открито, нямаше никакви шансове. Трябваше да достигне дърветата, да бяга на зиг-заг с приведена глава, да използва всеки трик, който беше научил, за да бъде по-трудна цел, да се стегне, за да приеме първия куршум, който би разкъсал гърба и гърдите му, докато бягаше през храстите и шубраците в гората, отдалечавайки се все повече, препъвайки се в диви лози и корени, докато се спъна, падна и остана да лежи запъхтян на влажната, ухаеща земя в гората.

Не стреляха. Не можеше да го проумее. Лежеше задъхан, вдишваше с дробовете си до краен предел, издишваше и пак вдишваше дълбоко, като не обръщаше внимание на болката в гърдите си, която го раздираше при всяко вдишване. Защо не стреляха? И изведнъж се досети — защото изобщо не бяха стигнали върха на канарата. Все още се движеха натам. Само му се беше сторило, че звукът идва от върха. Догади му се, но този път нямаше какво да повръща и тежко се преобърна по гръб, загледан през обгорените от есента листа към бездънното небе. Какво му ставаше? Никога не беше извършвал толкова много грешки.

Мексико. Образът на топлия, окъпан от вълните бряг отново се мярна в съзнанието му. Движение. Трябваше да се размърда. С мъка се изправи на крака и тъкмо се заклатушка през гората, когато зад себе си дочу викове на мъже и кучешки лай — хайката несъмнено беше достигнала върха на канарата. Той спря, ослуша се и, все още запъхтян, тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.

Не по същите стъпки. Тревата в гората беше висока и той знаеше, че е оставил диря през нея, която ясно се вижда от върха на канарата. Преследвачите щяха да огледат тази част от гората, където той беше влязъл, и при излизането си той можеше по някакъв начин да се издаде и те да го забележат. Той се отправи наляво, приближавайки онази част от края на гората, където те най-малко го очакваха. Когато дърветата се разредиха, той легна, запълзя към края, прикри се зад един храст, погледна и пред очите му се разкри прекрасна картина: на около 100 ярда, на върха на скалата, кристално ясно се открояваха фигурите на мъжете и кучетата. Те всички бягаха към мястото, откъдето той се беше спуснал, кучетата лаеха, мъжът зад тях държеше общия повод, останалите го следваха, после спряха и погледнаха надолу към обхванатия от дим и пламъци хеликоптер. За пръв път откак започна преследването, Рамбо ги виждаше толкова отблизо. Слънцето грееше право в тях и те изглеждаха странно приближени, сякаш ги гледаше през лупа. Шест кучета преброи той и десетима мъже, девет в сиви полицейски униформи — хората на Тийзъл, един със зелено яке и панталони — този, който държеше повода на кучетата. Кучетата душеха мястото, от което той се беше спуснал, обикаляха в кръг, за да проверят дали следата не води на друго място, връщаха се при ръба и лаеха объркани. Човекът в зелено беше по-висок и по-възрастен от другите. Той успокояваше кучетата, потупваше ги, говореше им нежно с думи, които откъслечно долитаха до него. Някои от полицаите насядаха, други стояха прави и гледаха надолу към горящия хеликоптер или сочеха към гората, където той бе навлязъл.

Но той не се интересуваше от всички, а само от човека, който се разхождаше напред-назад и пляскаше ръка по бедрото си. Тийзъл. Нямаше как да не улучи ниското набито тяло, изпъкналите гърди и приведената глава, която той клатеше като патка. Разбира се. Като патка. Ето какво си ти, Тийзъл — една патка. Сравнението го накара да се усмихне. Мястото под храста, където лежеше, беше сенчесто и той с наслада си отпочиваше. Нагласи Тийзъл на върха на мушката си, точно докато Тийзъл разговаряше с човека в зелено. Как щеше да се изненада Тийзъл, когато изведнъж, по средата на някоя дума, през гърлото му преминеше някой куршум. Щеше да е голям майтап. Толкова се опияни от идеята, че едва не натисна спусъка.

И едва не сгреши. Искаше да го убие, спор нямаше — след ужаса, който изживя, притиснат между хеликоптера и хайката, не му пукаше по какъв начин щеше да се измъкне и като се сети за двамата, които уби в хеликоптера, откри, че това не го притесняваше, тъй както убийството на Голт. Отново свикваше със смъртта.