Дейвид Морел - Първа кръв

Поне се надяваше да е така. Поглеждайки надолу по пролома, той с удивление откри, че докато беше нагласял камъка, хайката се беше движила толкова бързо, че беше стигнала до локвата и храстите, където той се беше крил. Мъничките хора долу спряха, гледаха храстите и кучетата, които душеха земята, лаеха и обикаляха в кръг. Нещо сигурно беше объркало следата. Раненият елен, сети се той. Когато се беше мушнал в ония храсти, кръвта, оставена от елена, беше полепнала по дрехите му и сега кучетата не знаеха чия диря да хванат — неговата или на елена. Ориентираха се страшно бързо. В секундата, в която те скочиха с лай по пътеката към канарата, той грабна пушката си и побягна навътре през храсти и дървета. Там, където шубраците бяха много гъсти, той се връщаше назад, заобикаляше ги, после пак тръгваше напред, докато отново му се наложеше да се връща. От усилието да премести камъка над процепа в канарата лицето и гърдите му се бяха покрили с пот, която щипеше и пареше, и сега той отново се потеше, докато с мъка напредваше през гъстата коприва, която жулеше до кръв охлузените кокалчета на ръцете му.

В следващия момент излезе на открито. Измъкна се от тъмната гора на един яркоосветен от слънцето склон, покрит с камъни и листа, спря се за момент да поеме дъх и предпазливо се спусна надолу по ръба. Долу имаше голяма скала и обширна гора с червени, оранжеви и кафяви листа. Скалата беше твърде стръмна, за да се спусне по нея.

И така, сега зад него и пред него имаше по една канара, което означаваше, че му остават две посоки. Ако тръгнеше на изток, щеше да се върне към широкия край на пролома. Но Тийзъл сигурно беше оставил групи да претърсват високите места от двете страни на пролома в случай, че той се върнеше обратно. Значи му оставаше само един път — на запад, посоката, в която беше заминал хеликоптерът. И той побягна натам, докато стигна до друг отвесен склон и разбра, че е влязъл в капан.

Господи! Лаят на кучетата се усилваше, той стисна пушката си и се прокле, че бе забравил едно от основните правила, които беше учил. Винаги избирай маршрут, който няма да те вкара в капан. Никога не отивай в посока, в която сам си отрязваш пътя за връщане. Господи. И умът му ли се беше размекнал заедно с тялото, докато беше лежал по болничните легла? Не трябваше да се изкачва по онази канара отзад. Заслужаваше да бъде хванат. Заслужаваше всичките лайна, които Тийзъл му беше приготвил, ако се оставеше да го хванат. Кучетата лаеха още по-наблизо. Потта пареше лицето му, той го докосна, усети грубия допир на брадата си и спусна ръка, лепкава от кръвта от копривата и шубраците, които бяха изподрали лицето му. Кръвта го накара да се вбеси още повече от себе си. Мислеше, че да избяга от Тийзъл щеше да е просто упражнение, че след всичко, което беше преживял през войната, можеше да се справи с всяка ситуация. Даде си сметка за всичко. Начинът, по който се беше разтреперал от хеликоптера, трябваше да му послужи за предупреждение. И все пак той беше толкова уверен, че ще надхитри Тийзъл, че сам се беше вмъкнал в капан и сега щеше да е голям късметлия, ако се отървеше само с кръвта, която беше вече по него. Оставаше му само едно нещо, което можеше да направи. Втурна се към върха на втората канара, погледна надолу, преценявайки височината, и спря там, където му се струваше най-ниско. Двеста фута.

„Добре — каза си той. Ти се прецака, така че сега ти ще плащаш.“

„Хайде да видим сега имаш ли дупе за тая работа.“ Подпъхна пушката удобно под колана и панталона си и я нагласи така, че прикладът беше под мишницата му, цевта — при коляното му. Като се увери, че няма да се измъкне оттам и да се разбие в скалите долу, той легна по корем, полека се плъзна над ръба и увисна на ръце, размахал крака. Опора за краката. Не можеше да намери опора за краката.

Кучетата залаяха истерично, сякаш вече бяха достигнали препречения процеп в скалата.

За да използва лебедка при отместването на камъка, за да провери дали не е все още горе на скалата, за каквото и да било, Тийзъл сигурно се беше обадил по радиостанцията мигновено. Рамбо беше слязъл на около десет човешки боя надолу по скалата, когато дочу приближаващото боботене на хеликоптера. Прецени, че за всеки човешки бой изминато разстояние му беше необходимо около една минута — с мъка намираше всеки процеп и издатина, за които да се хване, всяка опора за краката трябваше да бъде първо проверена, той бавно и постепенно се отпускаше на нея и въздъхваше с облекчение, когато тя оставаше твърда под краката му. Често увисваше на ръце както при върха, размахал крака към скалата, отчаяно търсещ опора. А опорите бяха толкова раздалечени, че едно покатерване обратно, за да се скрие от хеликоптера, щеше да бъде толкова трудно, колкото слизането му дотук. Освен това, сигурно нямаше да успее да се изкачи преди да е пристигнал хеликоптерът, така че можеше да продължи да се спуска с надеждата, че няма да го забележат.