Дейвид Морел - Първа кръв

Трах! — по друга група храсти в края на гората и те вече се носеха над поляната. Щяха да бъдат над него след секунди и сигурно щяха да стрелят. Той насочи пушката си през клоните, прицелвайки се в лицето на стрелеца, докато хеликоптерът се приближаваше, готов да му пръсне главата в момента, в който оня наведеше око към мерника. Не му се искаше да убива още някой, но нямаше друг избор. Дори по-лошо, ако застреляше този човек, пилотът щеше да се наведе към пода на хеликоптера, той нямаше да може да се прицели в него, щеше да отлети бързо, да се обади по радиото за помощ и всички щяха да разберат местоположението му. Всичко това щеше да се случи, освен ако не предизвикаше експлозия в резервоарите на хеликоптера, но той знаеше, че това е глупава идея. Можеше да ги улучи със сигурност. Но да предизвика експлозия? Само на кино това ставаше без фосфорни патрони.

Той лежеше напрегнат, в очакване, сърцето му биеше до пръсване, когато хеликоптерът с рев застана над него. Незабавно стрелецът наведе лице към телескопичния мерник на карабината си, а самият той тъкмо обираше мекия спусък, когато видя накъде се целеше стрелецът и си помисли: „Слава Богу, добре, че го видях навреме“ — и отпусна спусъка. На 50 ярда вляво имаше естествена стена от големи камъни, храст и локва вода. Той щеше да се скрие там, когато най-напред чу хеликоптера да идва към пролома, но му беше твърде далеко. Сега хеликоптерът се спускаше натам. Трах! — и той не можа да повярва, помисли, че зрението му го заблуждава. Храстите се размърдаха. Той премигна, храстите се развълнуваха, тогава той разбра, че проблемът не е в зрението му — храстите се разтвориха широко и един грамаден елен с могъщи рога с препъване се изкачи върху камъните. Падна, изправи се отново и с огромни скокове се втурна през тревата към гората от другата страна, хеликоптерът — след него. От единия хълбок на елена струеше тъмночервена кръв, която блестеше, но това изглежда не му пречеше, ако се съди по великолепните дълги скокове, които той правеше към дърветата, с хеликоптера по петите му. Сърцето на Рамбо блъскаше лудо.

Не можеше да се успокои. Те щяха да се върнат. Еленът беше просто развлечение. След като се скриеше в гората, извън погледа им, те щяха да се върнат. Щом като нещо се беше скрило в онези храсти до локвата, можеше да има някой и под падналото дърво. Трябваше бързо да се измъкне.

Но трябваше да изчака хеликоптера да се обърне с опашка към него, хората да гледат напред, към елена, който преследваха. Чакаше напрегнат, но след малко не можеше да трае повече, изтъркаля се изпод клоните и се втурна презглава натам, където тревата беше най-къса, за да не оставя диря. Целта му бяха храстите и камъните. Еленът успя да избяга в гората. Хеликоптерът завиваше обратно. Приведен, той бягаше като обезумял към прикритието на камъните, просна се под храстите и веднага се приготви да стреля, в случай, че го бяха видели. Трах! Трах! Първият изстрел беше към падналия бор, докато хеликоптерът приближаваше; вторият, докато се спре над него и бавно се извъртя, за да продължи нагоре по пролома. Не го намериха.

— Говори полицията — забоботи отново гласът. — Нямаш никакви шансове, предай се! До всички в гората: опасен беглец може да е в близост до вас. Покажете се. Размахайте ръце, ако сте видели млад човек, сам.

Несмлени моркови и пиле се надигнаха заедно с киселина от стомаха му, той ги изплю на тревата и на езика му остана горчив вкус. Намираше се в тесния край на пролома. По-нагоре скалите се стесняваха от двете страни и с чувство на слабост от повръщането той продължи да гледа през храстите хеликоптера, който премина над дърветата в тази посока, след това се издигна, прелетя над върха на канарата и навлезе в следващия пролом, като ревът му бавно започна да заглъхва, а гласът от високоговорителя ставаше все по-приглушен. Не можеше да стои прав, краката му трепереха неудържимо. Разтрепера се още повече, когато осъзна, че трепери — не биваше да се плаши толкова от хеликоптера. През войната беше видял много по-лошо от това и здравата се беше разтрепервал, но никога толкова, че тялото му да излезе от контрол. Кожата му беше лепкава, беше жаден, но водата в локвата до храстите беше застояла и зеленясала и от нея щеше да му се догади още повече.

„Отдавна не си се бил, това е всичко — каза си той. — Загубил си форма. След малко ще свикнеш.“

Разбира се, помисли си той. Нямаше друго обяснение.

Като се хвана за един камък, той си наложи да стане бавно и с глава, подадена извън храстите, се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой. След това се отпусна на камъка — краката му все още не го държаха — и почисти боровите иглички от затвора на карабината. Независимо от всичко, трябваше да поддържа оръжието си в изправност. Миризмата на газ се беше изпарила от дрехите му, но на нейно място той усети възкиселата миризма на терпентин от бора. Тя се смеси с горчивината в устата му и той за малко не повърна отново.