Дейвид Морел - Първа кръв

Купи я на другия ден и през следващите дни, нощи и седмици бе най-заетият човек в света. От осем до пет реорганизираше кората си, интервюираше тези, които вече бяха на работа, уволни онези, които не искаха нощем да се упражняват на стрелбището или да ходят във вечерното училище на щатската полиция, взе си хора, които не се плашеха от извънредна работа, изхвърли остарялата апаратура и купи нова и довърши занемарената операция, която неговият предшественик беше оставил, когато умря на стълбите пред къщата си от инфаркт. След това от пет до времето, когато падаше и заспиваше, работеше в къщата си: поправи покрива, смени стъклата на прозорците и ги маджунира, вдигна нов пруст и го боядиса в ръждив цвят, за да изглежда добре на фона на зелените дървета. Непотребната дървения, която свали от покрива и пруста, използваше да си кладе огън на двора, всяка вечер сядаше до него, готвеше си и ядеше чили със свинско, пържола с печени картофи или хамбургери. Никога преди това храната не му се беше услаждала толкова, не беше спал по-здраво, тялото му не беше се чувствало по-бодро, гордееше се с мазолите на ръцете си, болките в ръцете и в краката му се превръщаха в сила и той се движеше с лекота. Това продължи три месеца и след това работата по къщата свърши, за известно време той довършваше някои дребни неща, но после се заредиха вечерите, в които нямаше нищо за правене и той излизаше да пие но някоя бира или се застояваше на стрелбището, или се прибираше в къщи — да гледа телевизия и да пие бира. После се ожени, но и това свърши и сега той се носеше между дърветата, по тревата, с хриптящ дъх, потен и се чувстваше толкова добре, че се зачуди защо изобщо е спрял да обръща внимание на себе си.

Кучетата лаеха отпред и Орвал с дълги крачки бягаше наравно с тях. Полицаите се мъчеха да не изостават от Тийзъл, той се стараеше да не изостава от Орвал и настъпи един момент, в който, докато бягаше през тревата под прежурящото слънце, размахал ръце и крака в бърз, постоянен ритъм, той почувства, че би могъл да продължи така с дни. Изведнъж Орвал се втурна още по-бързо напред и Тийзъл не можеше да го следва повече. Краката му натежаха. Радостното чувство го напусна.

— По-бавно, Орвал! — но Орвал продължаваше напред с кучетата.

Когато достигна дърветата и камъните, трябваше да намали, като внимателно търсеше къде да стъпи, за да не се подхлъзне на някой камък и да си счупи крак. При основата на канарата отново забърза, потърси лесен път към върха, намери една пукнатина, широка около три фута, стигаща точно до върха, и се покатери. Близо до върха издатините, за които се хващаше, бяха доста раздалечени и той трябваше да се задържа с нокти и да се оттласква, но след малко катеренето стана по-лесно, докато накрая той излезе от пукнатината и застана на равното.

Лаят на кучетата се чуваше по-ясно от върха. Той приклекна, опасявайки се да не би хеликоптерът да е наблизо. Нямаше го, дори не се и чуваше и от околните височини или отдолу, нямаше и следа от някой, който би могъл да го наблюдава. Вмъкна се между храстите и дърветата до ръба на канарата и запълзя бързо надясно към една площадка с много добър изглед към пролома, легна на нея, наблюдавайки редуващите се ивици трева и гора. На около миля надолу по пролома видя хора, които бягаха откъм гората през едно широко открито пространство към друга гора. В далечината изглеждаха малки и той не можеше да ги разпознае. Преброи около 10 човека. Не можа да види изобщо кучетата, но по лая прецени, че са доста. Не го притесняваше броят им, притесняваше го това, че бяха надушили следите му и го настигаха много бързо. След 15 минути щяха да бъдат на мястото, на което беше той сега. Не беше се надявал, че Тийзъл ще напредва толкова бързо. Тийзъл трябваше да е назад с няколко часа. Сигурно някой от преследвачите, а може би самият Тийзъл, познаваха местността и, знаейки посоката, в която той се беше отправил, избираха преки пътеки.

Изтича обратно до процепа в канарата. Нямаше начин Тийзъл да го изкачи тъй лесно, както го беше изкачил той. Остави пушката си за да я запази чиста, на една бабунка обрасла с трева, и започна да бута един голям камък, който стоеше близо до скалата. Камъкът беше голям и тежък, но веднъж претъркулил го, инерцията от тежестта му помагаше да го бута. След малко вече беше там, където той искаше, като изцяло препречваше горната част на процепа и едната му страна висеше над ръба на канарата. Човек, идващ към камъка отдолу, не би могъл да го преодолее или заобиколи. Трябваше да го избута от пътя си, за да излезе на върха, но отдолу той не би имал опорната точка да го стори. Щяха да са необходими няколко човека, но процепът беше твърде тесен, за да могат неколцина да влязат едновременно. Тийзъл щеше да се забави докато обмисли как да се справи с камъка, а през това време той щеше да е вече далеч.