Дейвид Морел - Първа кръв

Камъните долу му изглеждаха измамно огромни, привличаха го, сякаш се беше надвесил над тях отблизо и ги наблюдаваше през увеличително стъкло. Опита се да си внуши, че това е просто един учебен скок в школата. Обаче не беше така. И като слушаше кучетата и нарастващото боботене на хеликоптера, той ускори спускането си, увисваше на границата на възможното, проверяваше опората за краката си по-набързо, пот струеше и пареше бузите му и се събираше на трептящи капчици по устните и брадичката му. Преди, когато беше чул хеликоптера, докато бягаше през тревата към прикритието на падналия бор, приближаващият се звук му беше подействал като осезателна сила, която го тласкаше напред. Но сега, тук притиснат, принуден да действа бавно, той чувстваше нарастващия рев като нещо хлъзгаво, което се надигаше нагоре от кръста му и ставаше все по-тежко, колкото по-нагоре се издигаше. Когато това нещо достигна основата на главата му, той погледна към небето зад себе си и се вкопчи неподвижен за скалата — хеликоптерът бързо се уголемяваше над върховете на дърветата, понесъл се право към скалата. Горната му вълнена риза се червенееше на фона на сивия камък. Отправи молитва стрелецът някак си да не го забележи.

Но той знаеше, че нямаше начин стрелецът да не го види.

Кървящите му пръсти бяха вкопчени в една пукнатина. Пръстите на краката му се държаха на крайчеца на една издатина. Гърлото му се сви неволно, когато единият му крак се изплъзна от издатината. Трясъкът от куршума, който се сплеска в скалата близо до дясното му рамо, го замая и изненадан дотолкова, че едва не загуби равновесие, той разтърси глава, за да се опомни, и трескаво заопипва пътя си надолу. Успя да намери още три опори за краката си. След тях — нищо. Тр-рах! Вторият куршум удари по-високо, близо до главата му, рикошира от скалата, стресна го както първият и той разбра, че на практика вече е мъртъв. Засега го спасяваше клатенето на хеликоптера — то затрудняваше прицелването на стрелеца, пилотът приближаваше хеликоптера още по-бързо, което влошаваше клатушкането, но сигурно не след дълго пилотът щеше да разбере и да задържи хеликоптера на едно място. С треперещи от напрежение крака и ръце той опипа надолу, за да се хване, след това още надолу, след това пусна крака, рискувайки, отново увисна на ръце, като дращеше скалата с обувки, за да намери нещо, на което да стъпи.

Но такова нещо нямаше. Той висеше на окървавените си пръсти, хеликоптерът се устреми към него като някакво гротескно водно конче и „Боже мой, продължавай напред, не заставай на едно място, така, че оня да се прицели добре!“ Тр-рах! Люспи от камъка и парченца разтопен куршум се впиха в едната му буза. Той погледна към камъните на сто фута под него, потта щипеше и премрежваше погледа му, той едва успя да различи една кичеста ела, която се издигаше към него, чиито клони бяха на не по-малко от десет фута под него. Или може би петнадесет, или двадесет — нямаше как да прецени. Огромното туловище на хеликоптера връхлиташе, вятърът от перката го брулеше, той насочи тялото си към върха на дървото, отпусна разранените си пръсти и започна да пада. Стомахът му се качи в устата, гърлото му се разшири от неочакваната празнота, стори му се, че пропада безкрайно дълго преди да помете първите клонки, след това се заби право надолу сред все по-възпиращите го клони и с трясък се спря на един дебел клон.

Абсолютно неподвижен.

Не можеше да диша. Опита се да поеме въздух и остра болка преряза тялото му. Болката пулсираше в гърдите му, в гърба му и той беше сигурен, че е улучен.

Но не беше и ревът на хеликоптера над дървото и свистенето на един куршум сред клоните го накара да се раздвижи. Намираше се високо на дървото. Пушката му все още беше затъкната в колана и панталона му, но при удара от приземяването със страшна сила бе притиснала едната му страна и почти го беше обездвижила. С адски мъки той прегъна ръката си, сграбчи пушката и я задърпа, но тя не излизаше. Над него хеликоптерът завиваше и се устремяваше към него за следващата атака, той дръпна пушката, успя да я измъкне, но движението беше толкова рязко, че клонът, на който седеше, се разклати. Той загуби равновесие, едното му бедро се охлузи в грубата кора на дървото и той отчаяно обгърна с ръка клона над него. Той изпращя и Рамбо затаи дъх. Ако се счупеше, щеше да падне навън покрай върховете на клоните и да се разбие в камъните долу. Клонът изпращя още веднъж, но издържа и той отново пое дъх.