Дейвид Морел - Първа кръв

Отначало не повярва на слуха си — духаше вятър и заглушаваше звуците. След това вятърът утихна и той ги чу отчетливо — първото едва доловимо ехо от лая на преследващите го кучета, при широкия край на пролома. През краката му премина нова тръпка. Обърна се надясно, там, където тревистият склон преминаваше в камънак и разпръснати дървета, след това в скала и като съсредоточи сили в мускулите на краката си, хукна натам.

„Момчето нямаше голяма преднина“ — разсъждаваше Тийзъл, докато той и хората му си пробиваха път през дървета и храсти, водени от кучетата. Момчето избяга от затвора в шест и половина, мръкна се в осем и половина и в тези планини не би могло да се отдалечи много, час, най-много два при тези обстоятелства. Сигурно е продължило при изгрев, също като тях, което правеше всичко четири часа преднина. Но пред вид някои други неща, преднината беше вероятно два часа, а може би и по-малко — беше гол и това щеше да го забави, не познаваше местността, така че от време на време щеше да навлиза в стръмни клисури и дълбоки падини без изход и щеше да загуби още време, докато намери правилния път.

Освен това нямаше храна, следователно щеше да се измори бързо, а това щеше да го забави още и да скъси разстоянието между тях.

— Преднината му със сигурност е по-малко от два часа — каза Орвал, бягайки. — Всъщност, не повече от един. Виж кучетата. Миризмата му е толкова прясна, че те дори не се навеждат към земята.

Орвал беше пред Тийзъл и останалите, бягаше с кучетата, ръката му — изопната, сякаш беше продължение на общия повод и Тийзъл едва успяваше да прескача с препъване храстите, за да може да го следва. Имаше нещо нелепо в това — един седемдесет и две годишен човек да налага темпото и да ги слага в джоба си. Но Орвал пробягваше пет мили всяка сутрин, пушеше само по четири цигари на ден и никога не пиеше, докато Тийзъл пушеше по кутия и половина, бирата пиеше на каси и не беше тренирал от години. Дори това, че успяваше да следва Орвал, беше нещо. Дишаше толкова дълбоко и учестено, че дробовете му пламнаха, прасците му се схванаха, но поне вече не бягаше така тромаво, както в самото начало. В морската пехота се беше боксирал и там се беше научил как да тича на тренировки. Тялото му отдавна беше отвикнало и той отново трябваше да се научи на равния, бърз и удобен ритъм, леко приведен напред, като оставя инерцията на тялото си да води краката му и те да го движат напред без да пада. Постепенно той го налучка и затича по-бързо, с по-голяма лекота, болките намаляха и в него се надигна едно удоволствие от полаганото усилие.

За последен път се беше чувствал така преди пет години, когато дойде от Луивил, за да стане началник на полицията в Мадисън. Градът не беше се променил много, но все пак тогава изглеждаше различен. Старата тухлена къща, в която беше израснал, дървото в двора, на което баща му беше закачил люлка, надгробните плочи на родителите му — споменът за тях беше отслабнал и избледнял като черно-бяла фотография през годините, които той бе прекарал далеч от тях. Но сега те отново имаха измерение, бяха зелени, кафяви, червени, а надгробните плочи — от виолетов мрамор.

Не беше се надявал, че посещението на гробовете щеше да го подтисне тъй много при завръщането му. Бебето момиченце, всъщност зародиш, в найлонова торба до краката на майка си в ковчега. Двете тела отдавна се бяха превърнали в прах. И само защото тя беше католичка. Плодът тровеше организма й, църквата не разреши аборт, тя разбира се, се подчини и умря заедно с бебето си. Това стана, когато той беше на десет години и така и не разбра защо баща му престана да ходи на църква оттогава. Баща му, който се опитваше да му бъде същевременно и майка, го учеше да използва оръжие, да лови риба, да си кърпи чорапите, да си готви, да чисти къщата, да пере дрехи и го направи самостоятелен отрано, сякаш беше предусещал, че ще го застрелят в гората три години по-късно. След това го отгледа Орвал, след това — Корея и Луивил, а накрая, на 35 годишна възраст, се завърна у дома.

Само че това не беше вече негов дом, а просто мястото, където беше израснал и в оня първи ден, докато обикаляше познатите места, той изведнъж осъзна, че е изживял близо половината от живота си. Съжаляваше, че се е върнал и за малко не се обади в Луивил, за да види дали не може да се върне на работа там. Накрая той отиде в една кантора за продажба на недвижими имоти точно преди да затворят и заедно с посредника отидоха да огледат някои от местата за продажба или за даване под наем. Но всички къщи и апартаменти, които огледаха, бяха все още заети и той не можеше да си представи, че ще живее сам в някоя от тях. Посредникът му даде един списък със снимки да го разгледа преди да заспи, и докато го прелистваше в малката си хотелска стая, той откри мястото, от което се нуждаеше — лятна къща в хълмовете извън града, с поток отпред, с дървен мост и склон отзад, гъсто обрасъл с гора. Прозорците бяха изпочупени, покривът беше хлътнал, а прустът отпред — порутен. Боята беше напукана и олющена, а кепенците — изпочупени и висящи на пантите си.