Дейвид Морел - Първа кръв

— Какво става в града?

Шингълтън се изсмя:

— Ония от щатската полиция без малко да припаднат като разбраха какъв номер си им свил — спря да дъвче сандвича си. — Направих както ти ми каза: изчаках в оная нива снощи и десет минути след като ти се скри в гората, те цъфнаха. Позеленяха от яд като разбраха, че си използувал малкото време преди залез слънце и си продължил да преследваш момчето, за да останеш в играта. Изненадах се все пак, че бързо загряха какво си намислил.

— Но какво става в града?

Шингълтън гордо се усмихна и отхапа от сандвича си.

— Половината нощ стояхме с тях в участъка и накрая те кандисаха да играят по твоята свирка. Ще блокират пътищата на излизане от планината и няма да си пъхат носа навътре. Обаче доста време трябваше да ги убеждавам, вярвай ми.

— Благодаря — знаеше, че Шингълтън очаква благодарност.

Шингълтън кимна и продължи да дъвче.

— Окончателно клекнаха обаче, като им казах, че ти познаваш по-добре момчето и по-добре ще предугаждаш ходовете му.

— Казаха ли нещо за него? Кой е? Нещо друго направил ли е?

— Работят по това. Казаха, че ще държат връзка по тази радиостанция. Ако работата се запече, казаха, че веднага ще довтасат с всичките си такъми.

— Няма да се запече. Някой да срита Балфорд, стига се е излежавал — каза той и посочи младия полицай, увит в одеялото си до огъня. — На тоя с тъпан трябва да му биеш.

Орвал потупа кучето, което Шингълтън му беше върнал. Заведе го до лицето на Балфорд и то така го облиза, че оня рипна изведнъж, като ядосано бършеше лигите от устата си:

— Какво става, бе?

Мъжете се разсмяха, но изведнъж спряха изненадани. Дочуха бръмчене на мотор. Беше твърде далеч и Тийзъл не можеше да разбере от какво беше, но с всеки изминал момент звукът ставаше по-ясен, по-дебел, по-гръмовен и изведнъж един хеликоптер изникна над върхарите на дърветата, кръжащ, огромен, блестящ на слънцето.

— Ега ти…! — започна Лестър.

— Как е разбрало това чудо, че сме тук?

Кучетата се разлаяха. През шума на мотора се чуваше свистенето на витлото във въздуха.

— Една нова играчка, която ми дадоха от щатската полиция — каза Шингълтън и извади нещо, което приличаше на сива цигарена кутия. — Излъчва радиосигнали. Казаха, че искат по всяко време да те знаят къде си, казаха ми да нося това, а другата половина дадоха на човека, когото си помолил да ни помага с хеликоптера си.

Тийзъл погълна остатъка от сандвича си:

— Кой от нашите е горе с него?

— Ланг.

— Радиостанцията ти хвърля ли до там?

— Като нищо.

Шингълтън беше оставил радиостанцията в ниското разклонение на едно дърво. Тийзъл включи едно копче на контролното табло, погледна нагоре към хеликоптера, който кръжеше ниско с проблясващи на слънцето свистящи витла, и извика в микрофона:

— Ланг, Портис? Готови ли сте?

— Когато кажеш, шефе — гласът излизаше плосък и дразнещ. Сякаш идваше от много мили разстояние.

Тийзъл едва го чуваше от рева на мотора. Огледа хората си. Орвал трескаво събираше чашките и хартиите от сандвичите и ги хвърляше в огъня. Другите препасваха снаряжението, мятаха на рамо пушките. Когато чашките и хартиите станаха на пепел, Орвал с крака хвърли пръст върху огъня.

— Е, добре — каза Тийзъл — Хайде да тръгваме! — От възбуда на няколко пъти се опита и не можа да закрепи микрофона към мястото му на радиостанцията.

Цяла сутрин, докато тича и вървя, и пак тича, и пак вървя, чуваше далечното боботене на мотор, приглушени пушечни изстрели и дебел мъжки глас, говорещ през високоговорител. След това моторът се прехвърли през няколко върха, той разпозна шума от мотора на хеликоптер, като през войната, и забърза.

Вече от 12 часа имаше дрехи на гърба си, но след като се беше катерил по склоновете гол в студения нощен въздух, все още се наслаждаваше на топлия, груб допир на дрехите. Беше обут в някакви тежки, стари обувки, които момчето донесе в падината при извора около полунощ. Бяха му големи, когато ги обу, но той натъпка в тях листа и сега те прилягаха плътно, краката му не се движеха напред-назад в тях и нямаше опасност от пришки. Но дори и така, твърдата кожа убиваше на краката му и той си каза, че не би било зле, ако момчето се беше сетило да вземе чорапи. Може би то нарочно не беше взело. Панталонът пък беше твърде тесен и, досещайки се, че това е също нарочно, той се разсмя. Обувките — големи, панталонът — тесен — момчето добре му го беше върнало. Панталонът, който изглежда някога е бил част от костюм, скъсан на седалището, след това закърпен, сега беше станал просто един работен панталон, светъл на цвят, с тъмни петна от машинно масло и грес. Ризата беше памучна, бяла, протрита но маншетите, илиците и яката, а за връхна дреха старецът му даде своята дебела вълнена риза на червени квадрати, за да му държи топло през нощите. Това, че накрая старецът се показа толкова добър и щедър, го изненада. Може и да е било от уискито. След като си поделиха морковите и студеното пържено пиле, което момчето беше донесло, те подхвърляха помежду си дамаджаната доста пъти, като не забравиха и момчето, и накрая старецът омекна дотам, че му даде собствената си пушка и патрони, завързани в носната му кърпа.