Дейвид Морел - Първа кръв

— Ще изчакаме до утре и тогава ще го разглобим. Ти не можеш да чакаш тук толкова дълго.

— С боси крака и без това не мога да стигна надалеч. Не. Повярвайте ми. По тоя начин те имат всички шансове да ни заловят и аз ще ви повлека със себе си.

След малко старецът започна да псува отново.

— Но ако ми помогнете, ако ми дадете това, което ми трябва, тогава ще заобиколя далеч от тук и полицията няма да намери вашия казан.

Това беше най-простото, което Рамбо можеше да измисли. На него му звучеше убедително. Ако те искаха да прикрият далаверата си, трябваше да му помогнат. Разбира се, можеха да се ядосат от начина, по който искаше да ги изнуди, и да го убият. А може и да бяха някое от ония семейства, дето се женят роднини помежду си и следователно са достатъчно тъпи, за да не разберат цялата логика.

Ставаше все по-студено и Рамбо трепереше. Сега, когато всички мълчаха, щурците се чуваха изключително силно.

Накрая, старецът проговори:

— Матю, май ще е по-добре да изтичаш до къщата и да донесеш това, което казва — гласът му не звучеше много жизнерадостно.

— И донеси една кутия газ — каза Рамбо. — След като ми помагате, искам да съм сигурен, че няма да пострадате. Ще накисна дрехите в газта и ще ги облека, след като изсъхнат. Газта няма да заблуди кучетата от моята следа, но те няма да надушат вашата миризма по дрехите и да ви проследят.

Фенерчето на момчето светеше право в лицето на Рамбо.

— Ще направя това, което тате ми казва, а не ти.

— Карай, направи каквото той казва — каза старецът. — И на мен не ми харесва, но той явно разбира в каква каша ни е забъркал.

Фенерчето на момчето се задържа още малко върху Рамбо, сякаш момчето се колебаеше дали да тръгне или може би просто искаше да се оттегли с достойнство. След това лъчът се премести от Рамбо към храстите. Фенерчето щракна и угасна и Рамбо чу как момчето се запромъква из шубраците. То сигурно беше вървяло пътя от къщи до извора и обратно толкова често, че вероятно можеше да го измине със затворени очи, затова не му трябваше фенерче.

— Благодаря! — каза Рамбо на стареца, чието фенерче продължаваше да блести в очите му.

След това светлината изгасна.

— И за това благодаря — каза Рамбо. Кръгове от светлината останаха пред очите му още няколко секунди и след това бавно изчезнаха.

— Не искам да ми се изтощят батериите.

Рамбо чу как той тръгна напред през храстите.

— По-добре не се приближавай — каза той на стареца, — нали не искаме твоята миризма да се смеси с моята.

— Нямах и намерение. Ей тука има един пън и аз искам да седна на него.

Старецът драсна клечка кибрит и я приближи към една лула. Клечката не горя много дълго, но докато старецът разпалваше лулата, пламъкът ту се вдигаше, ту се снижаваше и Рамбо видя една рошава глава, остаряло лице и горната част на червена карирана риза с тиранти през раменете.

— Носиш ли си от оная работа с тебе? — попита Рамбо.

— Да кажем, да.

— Тук е доста студено, няма да откажа една глътка.

Старецът почака малко, след това запали фенерчето си и хвърли към Рамбо една дамаджана, така че Рамбо да я вижда в светлината, за да я хване. Дамаджаната тежеше като топка за боулинг и, изненадан, Рамбо едва не я изтърва. Старецът се изсмя. Рамбо издърпа тапата, мокра и скърцаща, и, въпреки тежестта на дамаджаната, отпи с една ръка по начин, който знаеше, че ще се понрави на стареца — хванал с пръст дръжката отгоре и закрепил дамаджаната на лакътя си. Сигурно имаше най-малко двеста градуса, изгори езика и гърлото му и заля с жарава всеки инч по пътя към стомаха му. Той едва не се задави. Когато отпусна дамаджаната, очите му сълзяха.

— Силничко ли е? — попита старецът.

— Малко — каза Рамбо, като с мъка изкара глас от гърлото си. — Какво е?

— Царевично. Но е станало малко силничко, а?

— Да, доста силничко, бих казал — повтори Рамбо, като все още имаше трудности с гласа си.

Старецът се изсмя:

— Да, силно е, няма грешка.

Рамбо вдигна дамаджаната и отпи още веднъж, задави се от парещата силна течност и старецът отново рязко се изсмя.

Първите утринни песни на птиците събудиха Тийзъл още по тъмно, но той остана да лежи на земята до огъня, сгушен в одеялото, което беше взел от колата, и се вглеждаше в звездите, които още се виждаха между клоните. От години не беше спал в гората. Повече от двадесет години, пресметна той, считайки от 1950 година. Не от края на 1950 година — спането в дупки в замръзналата земя в Корея не се броеше. Не, за последен път спа на открито през онази пролет, когато получи повиквателната си и реши да се запише в морската пехота и заедно с Орвал отидоха в планината през първия по-топъл уикенд. Сега се беше схванал от спането на твърдата земя, дрехите му бяха влажни там, където росата се беше просмукала през одеялото и, макар че лежеше близо до огъня, замръзваше от студ. Но от години не беше чувствал такава тръпка — възбудата, че действа, желанието да залови това момче. Нямаше смисъл да буди останалите, докато Шингълтън не дойдеше с провизиите и подкреплението. И тъй като беше единственият буден, наслаждаваше се на тази своеобразна самота, толкова различна от самотата, която изпитваше през нощите, след като Ана си отиде. Уви се по-плътно в одеялото.