Дейвид Морел - Първа кръв

— По-добре да не беше го правил. Може да си объркал следата. Уил, имаш ли някоя вещ на момчето, да я дадем на кучетата да я помиришат.

— В багажника на колата. Бельо, панталони, обувки.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да хапнем и добре да се наспим. При добра организация ще можем да тръгнем утре на разсъмване.

— Не! Тази нощ.

— Как така?

— Тръгваме сега.

— Не ме ли чу като казах, че след час ще се стъмни? Тази нощ луна няма да има. Голяма група сме и ще се изгубим един друг в тъмното.

Тийзъл очакваше това. Сигурен беше, че Орвал ще иска да отложат до сутринта. Това беше разумно. Но имаше едно нещо против това разумно решение. Той не можеше да чака толкова дълго.

— Луна или не, длъжни сме да тръгнем подир него — каза той на Орвал. — Гонихме го дотук извън нашите правомощия и единственият начин да не ни се изплъзне е да продължим да го преследваме. Ако отложа работата за сутринта, ще трябва да я предам на щатската полиция.

— Ами предай им я. И без това е мръсна работа.

— Не.

— Какво значение има? Щатската полиция и без това скоро ще пристигне — само собственикът на тази земя да им се обади и да им каже за всички тези коли, които карат през нивите му. Тогава и без това ще трябва да им предадеш работата.

— Но не и ако навляза в гората преди те да са пристигнали.

Щеше да е по-добре, ако се опитваше да убеди Орвал, без хората му да бъдат наблизо. Ако не притиснеше Орвал, рискуваше авторитета си пред своите хора, но ако го притиснеше твърде много, Орвал просто щеше да вдигне ръце и да си отиде. Това, което Орвал каза в следващия момент, не му помогна много:

— Не, Уил, съжалявам, че ще трябва да те разочаровам. Много нещо бих направил за теб, но тези баири се преминават трудно дори денем и аз няма да вкарам кучетата си в тях и да ги осакатя, само защото ти искаш да си докажеш нещо.

— Не те карам да ги осакатяваш. От тебе искам да тръгнете — ти и твоите кучета — с мен и в момента, в който се стъмни съвсем, ще спрем и ще пренощуваме. Това ми трябва, за да останем в преследването. Хайде, нали сме нощували и преди на открито, ти и аз. Ще бъде както някога, когато татко беше жив.

Орвал въздъхна дълбоко и погледна към гората. Ставаше по-тъмно и по-студено.

— Не разбираш ли, че това е лудост? Нямаме необходимото, за да го преследваме. Нямаме пушки, храна…

— Шингълтън може да се върне и да вземе каквото ни трябва. Ще му дадем едно от твоите кучета, така че на сутринта да може да намери мястото, където нощуваме. Имаме достатъчно хора в града, така че четирима от тях могат да дойдат с Шингълтън утре. Имам приятел в местното летище, който обещава да ни помогне с хеликоптера си, като ни докара всичко, от което се нуждаем и се опита да открие момчето. Единственият човек, който може да ни забави, си ти. Питам те — ще ми помогнеш ли?

Орвал гледаше надолу пред краката си, като местеше едната си обувка напред-назад в пръстта.

— Нямам много време, Орвал. Ако се качим горе навреме, щатската полиция ще ме остави да ръководя преследването. Ще ми изпратят подкрепления, ще изпратят коли да наблюдават главните пътища на излизане от планината и ние ще можем да го преследваме в самата планина. Но ти казвам, мога и да се простя с надеждата да го заловя, ако не ми помогнеш с твоите кучета.

Орвал вдигна поглед и бавно посегна към якето си, за да извади пакет тютюн и цигарена хартия. Той премисляше всичко, докато си свиваше цигара, и Тийзъл знаеше, че не трябва да го подканва. Най-после, точно преди да драсне клечката, Орвал каза:

— Може, но искам да знам нещо. Какво ти е направило това момче, Уил?

— Разряза един полицай почти на две и май че ослепи друг.

— Добре, Уил — каза Орвал и драсна клечката, като я прикри с шепи, за да запали цигарата си. — Но ти не ми отговори точно. Какво ти направи това момче лично на теб?

Местността беше висока и дива, гъсто обрасла с гори, прорязана от клисури и проломи и осеяна с падини. Също като възвишенията в Северна Каролина, където той премина обучението си. Подобна на хълмовете, през които избяга от плен през войната. Такъв терен беше неговата стихия, той щеше да наложи своя начин на бой и в техен интерес беше да не приближават твърде много, защото той щеше да им устрои такава съпротива, каквато те не бяха виждали.

Надпреварвайки се с настъпващия мрак, той бягаше колкото може по-бързо, за да стигне колкото може по-далеч, само в посока нагоре. Голото му тяло беше цялото покрито с кръв от шубраците, които се забиваха в него, босите му крака бяха изпорязани и кървяха от острите тръни и клечки по пътеката, от камъните и скалите. Излезе на едно възвишение, където металният скелет на един далекопровод обкрачваше върха и по протежение на жиците с високо напрежение дърветата бяха осечени, за да не се заплитат в тях. Просеката беше покрита с чакъл и големи валчести камъни, беше обрасла с храсти и той с мъка се изкачи по нея. Жиците с високо напрежение бяха над главата му. Искаше да достигне най-високата точка и да огледа от нея околността, преди да се беше стъмнило. Трябваше да види какво има оттатък възвишението и да реши накъде да върви.