Дейвид Морел - Първа кръв

— Кучетата! — извика Тийзъл — Доведе ли кучетата?

— Разбира се, но не мога да разбера защо си изпратил този да ми помага да ги качим в колата — отговори Орвал, когато изкачи склона и намали ход. Погледна слънцето. — След час ще се стъмни.

— Мислиш ли, че не съм преценил?

— Преценил си, добре — каза Орвал. — Не исках да ти се бъркам.

На Тийзъл му се искаше да не се беше обаждал. Не можеше да си позволи да започнат да се карат отново точно сега. Работата беше твърде важна. Орвал винаги се държеше с него, сякаш още беше тринадесетгодишен, казваше му кое как да направи, също както на времето, когато Тийзъл беше малко момче и живееше при него. Когато Тийзъл сядаше да почисти някоя пушка или да приготви патрон със специален заряд, Орвал идваше, започваше да дава съвети, поемаше цялата работа в свои ръце, а Тийзъл мразеше това, казваше му да не се меси, че може сам да свърши работата и често свършваха със спречкване. Знаеше защо не обича да му дават съвети — има едни такива учители, които не можеха да спрат да поучават извън клас и той беше малко като тях — толкова беше свикнал да заповядва, че не търпеше друг да му казва какво да прави. Но не винаги отказваше да се вслуша в съвет. Ако съветът беше разумен, той го приемаше. Но не можеше да допусне това да се превърне в навик. За да върши добре работата си, той често трябваше да се осланя единствено на себе си. Ако Орвал само от време на време се опитваше да му дава съвети, не би имал нищо против. Но не всеки път, когато бяха заедно. И сега едва не се спречкаха отново, но Тийзъл реши, че ще трябва да си мълчи. В момента Орвал му беше необходим и беше достатъчно своенравен, за да си вземе кучетата и да се прибере вкъщи в случай, че отново се скараха.

Тийзъл направи всичко възможно да се усмихне.

— Ей, Орвал, просто съм в лошо настроение. Не ми обръщай внимание. Радвам се да те видя — той протегна ръка, за да се здрависа с него.

Орвал беше човекът, който го беше учил да се здрависва, когато беше момче. „Здраво и продължително — казваше Орвал. — Ръкостискането ти трябва да бъде като думата ти. Твърдо и сигурно.“

Сега, когато си стиснаха ръцете, Тийзъл усети, че гърлото му се сви. Въпреки всичко, той обичаше стареца и не можеше да свикне с новите бръчки по лицето му и бялата коса от двете страни на главата му, която ставаше все по-рядка и провиснала като паяжина.

Ръкостискането им беше плахо. Тийзъл нарочно не беше ходил да види Орвал през трите месеца, откакто излезе от къщата му с ругатни на уста, тъй като някаква проста забележка, която беше направил, се бе превърнала в дълъг спор за това, как да се запасва кобурът — напред или назад с мястото за дръжката. Малко след това той съжали за начина, по който напусна къщата и все още съжаляваше, но се опитваше да се държи естествено и да гледа Орвал право в очите, но нищо не излизаше.

— Орвал, съжалявам за оня път. Наистина. Благодаря ти, че дойде толкова бързо, когато се нуждая от теб.

Орвал само се ухили. Беше страхотен.

— Нали съм ти казвал да не говориш с човека, когато се здрависваш. Гледай го право в очите. Недей да бърбориш. Все още съм на мнение, че кобурът трябва да се запасва с мястото за дръжката назад — той намигна към останалите мъже. Тембърът му беше нисък, но звучен. — И какво е направило това момче? Къде е отишло?

— Тук някъде — каза Уорд.

Той посочи към два камъка в потока, към първия ред дървета в гората и нагоре към пролома. Под дърветата беше мрачно и студено и те се отправиха към мястото, където мотоциклетът лежеше обърнат на една страна върху изпочупените клони на едно сухо дърво. Щурците бяха спрели да свирят. Когато Тийзъл и останалите спряха да вървят из тревата, те започнаха отново.

Орвал посочи с глава към преградата от камъни и паднали дървета, която препречваше пролома, и към шубраците от двете страни.

— Да, ето, вижда се откъде се е изкатерил през шубраците отдясно.

Като че ли в отговор на това, което каза, нещо голямо изшумоля в храстите и предполагайки, че може да е момчето, Тийзъл отстъпи назад и инстинктивно извади пистолета си.

— Няма никой — обади се мъжки глас от там, камъчета и пръст се посипаха по склона и Лестър слезе със залитане откъм шубраците.

Беше целият мокър от падането си в потока. Той имаше и без това големи очи, но като видя пистолета на Тийзъл, те се изцъклиха още повече.

— Чакай, аз съм! Само проверявах дали момчето не е някъде наоколо.

Орвал се почеса под брадата: