Дейвид Морел - Първа кръв

На върха, под далекопровода, въздухът беше ясен и чист и когато застана там, слънцето го докосна с последните си лъчи, преди да залезе далече вляво. Поспря за малко, за да даде възможност на слабата топлина да проникне в него, като се наслаждаваше на меката почва под краката си. Най-близкият връх оттук също беше огрян от слънцето, но склонът беше сив, а падината в дъното беше изцяло тъмна. Той се отправи натам, където нямаше вече мека почва, а камъни и скали, надолу, към падината. Ако там не намереше това, което търсеше, щеше да завие наляво и нагоре към един поток, който беше забелязал, и щеше да следва течението му. Щеше да е по-лесно да върви по брега му, а това, което търсеше, можеше най-лесно да се открие около някой поток. Той се втурна надолу по камъните към падината, препъваше се, падаше, солта от потта щипеше раните му. В падината не намери това, което търсеше — имаше блато с мътна, тъмна вода. Но поне почвата стана по-мека и той заобиколи блатото отляво, достигна потока, който се вливаше в него, и тръгна нагоре срещу течението, като вече не бягаше, а вървеше бързо. Прецени, че е изминал около 5 мили и това разстояние го беше изморило. Все още не беше възвърнал формата си от преди пленяването и не беше се възстановил от няколкото седмици, прекарани в болницата. Въпреки това той си спомняше всичко необходимо, за да се оправи в такава ситуация и, независимо че повече не можеше да тича, беше се справил с петте мили много добре.

Потокът криволичеше и той следваше извивките му. Знаеше, че скоро ще пуснат кучета след него, но не си даде труд да върви във водата, за да ги заблуди. Това щеше само да го забави. И понеже рано или късно трябваше да излезе от водата на единия или на другия бряг, водачът на кучетата щеше просто да раздели глутницата на две по двата бряга, докато хванеха следата отново и той само щеше да е изгубил време.

Стъмваше се по-бързо, отколкото очакваше. Изкачвайки се нагоре, той улавяше последната бледа светлина и след малко гората и храстите се сляха в една тъмна сянка. Скоро можеше да различава очертанията само на най-големите дървета и камъни, а след още малко стана тъмно като в рог. Чуваше се шумът от потока, който течеше между камъните, песента на щурците и нощните птици, звуците, издавани от нощните животни, и той спря и започна да вика. Никой от хората, които той се надяваше да открие, нямаше да се покаже, ако той вървеше по потока и просто викаше. Трябваше да вика нещо интересно. Трябваше да ги накара да полюбопитстват кой може да е тоя смахнат. Викаше на виетнамски, на малкото френски, който си спомняше от училище, викаше с престорен южняшки акцент, със западен и с негърски. Изкара дълъг списък на най-мръсните думи, които можеше да си припомни.

Потокът се спускаше в една малка падина от едната страна на склона. Там нямаше никой. После криволичеше и се спускаше в друга падина и пак криволичеше, пак нямаше никой и той продължи да вика. Ако скоро не намереше някого, щеше да се изкачи високо по склона и сигурно да стигне до извора на потока и нямаше да има вече ориентир. Така и стана. Потта му изстиваше в нощния въздух; стигна до едно място, където потокът завиваше и се разливаше в едно малко блатце и той чу бълбукането на извора.

Дотук. Той извика още веднъж, чу ехото от псувните да се спуска надолу към притъмнелите хълмове, изчака и тръгна нагоре. Ако се движеше по права линия, изкачвайки се и спускайки се по стръмнините, прецени, че накрая може да достигне до друг поток и да тръгне по него. Беше на около 30 фута от извора, когато две електрически фенерчета го осветиха ярко отляво и отдясно и той замръзна на мястото си. При други обстоятелства той би скочил встрани от лъчите на фенерчетата и би се скрил в тъмнината. Да се скиташ из тази планина през нощта, като си пъхаш носа там, където не ти е работа, можеше да коства живота на човек. Много хора са били застреляни в главата за това, което той сега правеше или пък бяха заравяни плитко в земята, за да ги изровят нощните хищници.

Фенерчетата бяха насочени право в него — едното към лицето му, другото към голото му тяло. Той не мърдаше, просто стоеше на едно място, с изправена глава, гледайки спокойно напред, между двете светлини, като че ли през целия си живот беше стоял там и беше вършил това всяка нощ. Насекоми проблясваха в лъчите на фенерчетата. Птица излетя с плясък от едно дърво.

— По-добре ще е да хвърлиш пищова и бръснача — обади се отдясно пресипнал старчески глас.