Дейвид Морел - Първа кръв

Точно тогава той усети миризмата, погледна и видя Орвал, седнал край огъня, да дърпа от една тънка цигара, която сам си беше свил. Пушекът бавно се стелеше към Тийзъл в хладния ранен ветрец.

— Не знаех, че си буден — прошепна Тийзъл, за да не събуди останалите. — Откога не спиш?

— От преди тебе.

— Но аз съм буден повече от час.

— Знам. Вече не спя по много. Не защото не мога. Просто ми се свиди времето, прекарано в сън.

Придърпвайки одеялото си, Тийзъл се примъкна по-близо до Орвал и запали цигара от една тлееща клечка, която взе от огъня. Пламъците бяха замрели, но когато Тийзъл мушна клечката обратно в огъня, те се надигнаха отново с пращене. Беше прав, когато каза на Орвал, че ще бъде както едно време, макар че тогава сам не си повярва, но имаше нужда от Орвал и се разкая, че използва такъв емоционален аргумент, за да го накара да дойде. Беше забравил колко приятно и успокояващо може да бъде чувството, което получаваше при събирането на дърва за огъня, изхвърлянето на камъни и съчки, за да си приготвят място за спане.

— Значи тя те напусна — каза Орвал.

Тийзъл не искаше да говори за това. Тя го беше напуснала, не той нея и това го караше да се чувства виновен. А може и да беше. Но и тя имаше вина. Но не можеше да събере куража да я обвини пред Орвал, само за да го спечели на своя страна. Опита се да обясни безпристрастно:

— Може и да се върне. В момента обмисля нещата. Аз се правех, че нищо не знам, но от известно време доста се карахме.

— И ти не си лесен.

— Господи, ти ли ми го казваш!

— Но аз живея с една и съща жена вече четиридесет години и, доколкото ми е известно, на Беа не й е минавало през ум да ме напуска. Знам, че напоследък сигурно често ти задават този въпрос, но като се има пред вид колко сме близки с тебе, струва ми се, че имам право да ти го задам. За какво се карахте?

Чудеше се дали да отговори. Винаги го притесняваше обсъждането на личния му проблем, особено този, върху който сам той не беше взел още твърдо решение — кой беше прав и дали наистина имаше право.

— За това дали да имаме деца — каза той. И тъй като вече беше започнал, продължи. — Исках да имаме поне едно. Независимо дали ще е момче или момиче. Искам просто някой да ми бъде така близък, както аз на теб. Не знам… Не знам как да ти обясня. Струва ми се глупаво да говоря за това.

— Не е глупаво, синко. Не е, след като и аз толкова дълго се мъчих да имам собствено дете.

Тийзъл го погледна.

— Е, да, ти си ми като син. Като мой син. Но ми е чудно какво ли щеше да излезе, ако имахме собствено дете с Беа. Ако можехме да имаме деца.

Заболя го — като че ли през всичките тези години не е бил за Орвал нищо повече от сирачето на мъртъв най-добър приятел. Не можеше да го приеме. Към това се прибавяше и собствената му неувереност от това, че Ана го напусна и тъй като вече беше започнал да говори за нея, трябваше да си каже всичко.

— Миналата Коледа — каза той, — преди да дойдем на вечеря у вас, минахме през Шингълтън да пийнем по едно. И докато гледахме двете му деца, личицата им, когато си получаваха подаръците, ми хрумна, че няма да е лошо да си имаме едно. Сам се изненадах, че на моята възраст искам дете, обаче да беше видял как се изненада тя. Поговорихме, тя постоянно повтаряше „не“ и аз като че ли попрекалих. Това, което е станало — тя вероятно е съпоставила тежестта да има мен и едно бебе. И си отиде. Най-шантавото в цялата история е, че сега не мога да спя и искам да се върне, а от друга страна се радвам, че си отиде — сам съм си господар, няма повече скандали, ходя където си искам и когато си искам, връщам се в къщи, без да е необходимо да се обаждам колко се извинявам, че няма да мога да се прибера за вечеря; излизам, ако ми се прииска, и чукам която ми падне. Понякога даже си мисля, че най-лошата последица от нейното заминаване ще са парите, които трябва да платя за развода. И в същото време не мога да си обясня колко много ми се иска да се върне.

Дъхът му замръзваше във въздуха. Птиците пееха силно. Наблюдаваше как Орвал дръпна от угарката, която пареше пръстите му, чиито стави бяха безформени и пожълтели от никотина.

— Ами тоя, дето го гоним? — попита Орвал. — Да не би на него да си изкарваш всичко това?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Знаеш, че съм сигурен. Не се правя на по-лют, отколкото съм. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че работите в един град вървят добре, ако дребните неща са под контрол. Няма начин да се предотврати нещо голямо, като обир на банка или убийство. Ако някой си е поставил за цел, ще го направи. Но малките неща са тези, които придават облик на града и те могат да бъдат предотвратени. Ако просто се бях усмихнал и не бях обърнал внимание на номерата на този келеш, много скоро трябваше да свикна на номерата на други като него и след още известно време ще трябва да си затварям очите и пред други неща. Въпросът е важен колкото за момчето, толкова и за мене. Не мога да си позволя да се отпусна. Не мога един път да издам заповед, а следващия път да си трая.