Дейвид Морел - Първа кръв

— Мераклия си ти да го гониш, макар че твоята работа беше дотук. Сега това е грижа на щатската полиция.

— Но той уби един от моите хора и мое задължение е да го хвана. Искам хората ми да знаят, че няма да се спра пред нищо, за да открия някой, който им е напакостил.

Орвал погледна към смачкания край на угарката, която държеше, кимна и я хвърли в огъня.

Сенките се вдигаха, дърветата и храстите започваха да се различават. Това беше лъжливата зора, след малко светлината щеше да помръкне за малко, после слънцето щеше да се покаже и денят щеше да настъпи. Можеше вече да са станали и потеглили, помисли си Тийзъл. Къде ли се бавеше Шингълтън с подкреплението и провизиите? Трябваше да е пристигнал още преди половин час. Може би нещо се беше случило в града? Може би щатската полиция го е спряла? Тийзъл разрови жаравата и пламъците лумнаха нагоре. Къде се бавеше?

Тогава дочу първия лай на куче някъде далеч в гората и това разлая кучетата, които бяха вързани за най-близкото до Орвал дърво. Бяха пет, стояха будни, легнали по корем на земята, и следяха с погледи Орвал. Сега скочиха възбудени и залаяха в отговор.

— Тихо — каза им Орвал, те го погледнаха и замлъкнаха. Телата им потръпваха.

Уорд, Лестър и младият полицай се размърдаха в съня си. Лежаха от долната страна на огъня, увити в одеялата си.

— Ъх — изпъшка Уорд.

— След малко — каза в съня си Лестър. Кучето пак излая някъде отдалеч, макар и по-близо този път, и кучетата на Орвал, наострили уши, залаяха възбудено в отговор.

— Тихо — каза Орвал по-строго. — Долу.

Но те само извърнаха глави с тръпнещи ноздри към последвалия лай в далечината.

— Долу — заповяда Орвал и те бавно, едно по едно, се подчиниха.

Уорд се обърна на една страна под одеялото, свил крака към гърдите си:

— Какво става? Какво се е случило?

— Време е за ставане — каза Тийзъл.

— Какво? — попита Лестър и се сви. — Господи, какъв студ.

— Време е за ставане.

— Още една минута.

— Горе долу след толкова останалите ще бъдат тук.

Хората с трясък си пробиваха път през шубраците, като все повече приближаваха. Тийзъл запали още една цигара; устата и гърлото му бяха сухи и той усещаше как силите му се надигат в него. „Ами ако е щатската полиция“ — сети се изведнъж той и скочи на крака, дръпна от цигарата си, загледа се към гората, мъчейки се да различи нещо между пращящите шубраци.

— Господи, какъв студ — каза Лестър. — Надявам се, че Шингълтън е взел топла храна.

Тийзъл се надяваше да е Шингълтън с подкреплението от града, а не щатската полиция. Изведнъж петима души изскочиха пред погледите им, тичайки между дърветата и храстите, но на бледата студена светлина Тийзъл не можеше да различи цвета на униформите им. Те разговаряха, един се препъна и изпсува, но Тийзъл не можа да разпознае гласовете. Опитваше се да измисли някакъв начин да остане командуващ преследването в случай, че бяха от щатската полиция.

След малко приближиха, изскочиха от гората и поеха по късия склон. Тийзъл разпозна Шингълтън, препъващ се подир кучето, което се дърпаше на повода, и видя с радост, която никога не беше изпитвал към тях досега, че след него вървят собствените му хора. Носеха издути торби от зебло, пушки, въжета, а Шингълтън, когото кучето влачеше към бивака, беше преметнал през рамо полева радиостанция.

— Топла храна има ли? — скочи Лестър. Носиш ли топла храна?

Шингълтън явно не го чу. Беше останал без дъх и подаваше кучето на Орвал. Лестър припряно се обърна към останалите:

— Носите ли топла храна?

— Сандвичи с шунка и яйце — каза един от полицаите с издуващи се и спадащи гърди. — И един термос кафе.

Лестър посегна към торбата, която другият носеше.

— Не е тук — каза полицаят. — У Мич е, ей там, отзад.

Мич се беше ухилил, докато разтваряше торбата и раздаваше сандвичите, увити в хартия. Всеки грабваше по един и започваше да яде.

— За една нощ сте изминали страхотно дълго разстояние — обърна се Шингълтън към Тийзъл, докато се опитваше да си поеме дъх, облегнат на едно дърво. — Мислех, че ще ви настигна за половин час, а ми трябваше двойно повече.

— Не можехме да се движим като тях снощи, нали разбираш — каза Мич. — Имахме да носим много неща.

— Независимо от това, голямо разстояние са изминали.

Тийзъл не можеше да разбере дали Шингълтън се опитва да се оправдае за закъснението или наистина е възхитен.

Захапа сандвича си, мазен и почти изстинал, но, Господи, как му се услади. Взе една пластмасова чашка, която Мич беше напълнил с горещо кафе. Подуха го малко, отпи, опари горната устна, небцето и езика си, и студената каша от яйце и шунка му се стори гореща в устата му.