Дейвид Морел - Първа кръв

Рамбо въздъхна с облекчение — нямаше да го убият, поне не веднага. Беше спечелил любопитството им. И все пак, това, че се беше появил пред тях с пистолет и бръснач, беше безразсъдство. При вида им тези мъже можеха да се почувстват застрашени и да го застрелят. Но той не можеше да си позволи да се движи из тези гори през нощта без нищо, с което да се отбранява, ако се наложеше.

— Слушам, сър! — каза Рамбо с безизразен глас и остави пистолета и бръснача да тупнат на земята. — Не се тревожете. Пистолетът не е зареден.

— Как пък не.

Щом като човекът отдясно беше старец, другият отляво би трябвало да е млад, помисли си Рамбо. Вероятно баща и син. Или вуйчо и племенник. Така ставаха тия далавери — в семейството някой по-възрастен даваше наставления, а един или повече от младите вършеха черната работа. Рамбо усещаше как двамата зад фенерчетата го преценяваха. Старецът мълчеше сега, но Рамбо нямаше намерение да казва нищо, докато не го попитат. Той беше натрапникът и щеше да е по-добре да си държи устата затворена.

— Всичките тия гадости дето ги крещеше — започна старецът, — на кого викаше минетчии, на нас ли?

— Тате, питай го за какво се разкарва гол като пушка и си мандахерца карантиите — каза оня отляво.

Гласът му беше по-млад, отколкото Рамбо очакваше.

— Млък! — заповяда старецът на момчето. — Нали ти казах да си затваряш човката.

Рамбо чу изщракването на затвор откъм посоката на стареца.

— Чакай! — каза той бързо. — Сам съм. Трябва ми помощ. Не ме застрелвай, преди да си ме изслушал.

Старецът не отговори.

— Истина ти казвам, нищо лошо няма да ви направя. Това, че знам, че не сте двама мъже, че единият от вас е само момче, няма значение. Няма да се опитам да ви направя нищо лошо само защото ми е ясно това.

Това беше сляп ход. Старецът можеше просто да е загубил интереса си и да е решил да стреля. Но Рамбо предполагаше, че така — гол и окървавен — можеше да се стори опасен на стареца и той да реши да не поема никакви рискове, още повече, че Рамбо знаеше, че единият от тях е момче.

— Бягам от полицията. Те ми взеха дрехите. Убих един от тях. Виках, за да привлека вниманието на някого и да ми помогне.

— Да. Имаш нужда от помощ — каза старецът. — Въпросът е обаче, кой ще ти помогне?

— Ще пуснат кучета след мен. И ще намерят казана за уиски, ако заедно не ги спрем.

Това беше най-рискованата част. Ако те имаха намерение да го убият, трябваше да го направят сега.

— Какъв казан? — попита старецът. — Кой ти каза, че тук има казан? Да не би да мислиш, че аз имам казан?

— Тук е тъмно като в рог и е близо до потока. Какво друго би те довело тук? Сигурно доста добре си го скрил. Сигурен съм, че е тук някъде, но не мога да видя пламъка от огъня, които си подклал.

— Да не мислиш, че ако имах казан тук някъде, щях да си губя времето с тебе, вместо да те гръмна на място? Ловим миещи мечки, мамка им.

— Без кучета? Няма време да се занасяме. Трябва да организираме нещата, преди онези кучета да са дошли утре тук.

Старецът тихо псуваше.

— Да, сега я оплеска — каза Рамбо. — Извинявай, че аз ти докарах това на главата, но нямам друг избор. Трябва ми храна, дрехи и пушка и няма да се махна оттук, докато не ги получа.

— Да му теглим куршума, а, тате? — обади се момчето отляво. — Тоя ще ни свие някой номер.

Старецът не отговори, Рамбо също мълчеше. Искаше да остави време на стареца, за да размисли. Ако се опиташе да избърза, старецът можеше от притеснение да го застреля. Рамбо чу как момчето отляво зареди пушката.

— Долу пушката, Матю! — каза старецът.

— Но той се опитва да ни преметне! Не виждаш ли? Не виждаш ли, че е някой човек на властите?

— Ще ти увия пушката около ушите, ако не я свалиш, както ти казах — изсмя се старецът. — Човек на властите. Ала-бала! Я го виж, къде ще си забучи значката?

— Слушай баща си — каза Рамбо. — На него му е ясна кондиката. Ако ме убиете, полицаите ще ме намерят утре сутринта и ще искат да разберат кой го е направил. Ще пуснат кучетата по вашите следи. Няма значение къде ще ме заровите или как ще се опитате да прикриете следата. Те ще ви…

— В негасена вар! — на това момче му сечеше пипето.

— Да, негасената вар ще прикрие моята следа, но миризмата от нея ще остане по вас и те ще пуснат кучетата по нея.

Той спря и се вгледа в двете фенерчета, давайки им време да размислят.

— Лошото е, че ако не ми дадете храна, дрехи и пушка, аз няма да си тръгна от тук, докато не намеря казана ви и на сутринта полицията ще стигне до него. Даже и да го разглобите и да скриете частите, няма много да помогне. Ще дойда с вас до местата, където ги криете.