Дейвид Морел - Първа кръв

Това означаваше, че колите бяха спрели. Сигурно полицаите в тоя момент се целеха в него. Той се съсредоточи изцяло върху пролома. Пукот от изстрел, куршумът изсвири покрай главата му и се заби в едно дърво. Той се понесе бързо между разпръснатите тук-там дървета, като приближаваше на зиг-заг пролома. Още един изстрел, но този път куршумът мина надалеч и в следващия момент той беше вече в гъстата гора извън обсега им и навлизаше в пролома. Около 30 фута по-нагоре една преграда от камъни и дървета препречи пътя му и той скочи леко от мотоциклета, като го остави да се забие в скалите. Забърза нагоре по гъсто обраслия склон и острите клони се впиваха навсякъде по тялото му. Щяха да пуснат още полицаи по петите му. Много полицаи. Съвсем скоро. Но поне щеше да има достатъчно време да се изкачи високо в планината, преди да са дошли. Ще отиде в Мексико. Ще се скрие в Мексико, в някой малък град по крайбрежието и всеки ден ще ходи да плува в морето. И дано да не среща повече тоя педераст Тийзъл. Беше си дал дума да не влиза в скандали с хората, а заради тоя гад отново уби човек и, ако Тийзъл продължаваше да упорства, Рамбо беше решен така да му го върне, че оня да се чуди откъде му е дошло.

Тийзъл не разполагаше с много време. Трябваше да организира хората си и да навлязат в гората преди да е дошла щатската полиция. Той свърна от пътя по тревата, като следваше дирите, оставени от полицейските коли и мотоциклета на момчето в посока дървената ограда в края на равното поле и се насочи към отворената порта. До него Шингълтън се беше хванал с две ръце за таблото, за да пази равновесие при силното друсане — дупките бяха толкова големи, че тежкото шаси огъваше до краен предел пружините и осите се удряха о земята.

— Много е тясна тази порта — предупреди Шингълтън.

— Няма да можеш да минеш.

— Другите как минаха?

Той внезапно натисна спирачките, мина бавно на една боя разстояние през портата и даде газ нагоре по склона към двете полицейски коли, които бяха спрели на около четвърт разстояние от върха. Изглежда бяха закъсали там. Когато стигна до тях, склонът тръгваше толкова стръмно нагоре, че авансът му започна да чука. Той рязко смени на първа, настъпи до долу газта, усети как задните колела се врязват в тревата и колата полетя като изстреляна нагоре.

Помощникът му Уорд чакаше горе, на равното, целият окъпан в червено от голямото слънце, което наполовина се беше скрило зад планината отляво. Рамената му бяха приведени напред, стомахът му също изпъкваше напред и носеше колана си с револвера препасан високо на кръста. Притича до колата преди Тийзъл да е успял да спре.

— Оттук — каза той, като сочеше към пролома навътре в гората. — Внимавайте при потока. Лестър вече падна.

Край потока свиреха щурци. Тийзъл тъкмо беше слязъл от колата, когато дочу шум от мотор някъде откъм коларския път. Погледна бързо натам с надеждата, че няма да е щатската полиция.

— Орвал!

Една стара камионетка „Фолксваген“, също обляна в червено от слънцето, ръмжеше през тревата долу. Когато стигна до стръмнината, спря, защото не можеше да изкачи наклона, който полицейската кола беше в състояние да преодолее, и Орвал слезе, висок и слаб, придружен от един полицай. За момент Тийзъл се опасѝ, че кучетата може да не са в камионетката. Не ги чуваше да скимтят. Знаеше, че Орвал ги е обучил тъй добре, че лаеха само по команда. Но не можеше да превъзмогне опасението си, че не ги чува, защото Орвал не ги е взел.

Орвал и, полицаят забързаха нагоре по склона. Полицаят беше 26 годишен, най-младият от подчинените на Тийзъл, и, обратно на Уорд, носеше пищова си препасан ниско, като едновремешните каубои стрелци. Орвал го задмина, като тичаше с широки крачки по нагорнището. Плешивото му теме блестеше, а от двете страни на главата си имаше бяла коса. Носеше очила, беше облечен в зелено яке от синтетична материя, зелени джинси и високи обувки с връзки.

„Щатската полиция“ — помисли си Тийзъл отново и погледна надолу към коларския път, за да се увери, че още ги няма. После погледна обратно към Орвал, който все повече приближаваше. Преди малко различаваше само очертанията на слабото, потъмняло, обветрено лице, но сега можеше да види дълбоките гънки и бръчки и отпуснатата кожа на врата му и бе поразен от това, колко по-старо изглеждаше то, откак го видя за последен път преди три месеца. Орвал обаче не се държеше като стар човек. Изкачи се много преди младия полицай и почти без да се задъхва.