Дейвид Морел - Първа кръв

— Добре, ще го извикам, но не мога да обещал, че ще дойде. Нали го знаеш какъв е, когато се занимава с кучетата.

Чу оставянето на слушалката и бързо запали цигара. Петнайсет години откакто беше полицай и никога досега не му беше бягал затворник и не бяха убивали негов колега. Ако момчето му беше под ръка, щеше да смачка лицето му в цимента.

— Защо му трябваше да го прави това? — каза той на Шингълтън. — Смахнато копеле. Идва тук, за да си търси белята. За един следобед от скитник става убиец. Абе ти добре ли си? Седни и си сложи главата между коленете.

— Никога не съм виждал разпран човек преди Голт… Господи, ами че аз днес обядвах с него.

— С това нещо няма свикване. В Корея пред очите ми са разпрали с щик около 50 човека и винаги ми се е гадило. Познавах един от Луивил — 20 години служба в полицията. Веднъж отиде на повикване за някакъв бой с ножове в един бар и имало толкова кръв и бира, смесени на пода, че получил инфаркт и умрял, докато се мъчел да се добере обратно до колата.

Чу как някой вдига слушалката от другия край. Молеше се да е Орвал.

— Какво става, Уил? Дано да е толкова важно, колкото казваш.

Той беше. Някога Орвал беше най-добрият приятел на баща му и тримата заедно ходеха на лов всяка събота, когато се откриеше сезонът. После, когато убиха бащата на Тийзъл, Орвал му стана нещо като втори баща. Сега беше пенсионер, но изглеждаше в по-добра форма от хора, два пъти по-млади от него, и притежаваше най-добре обучените гончета в областта.

— Орвал, тук един задържан току-що избяга. Нямам време за подробности, но накратко: гоним един хлапак, който уби един от моите хора. Не мисля, че ще се движи по пътищата — знае, че ще го преследва щатската полиция. Сигурен съм, че ще тръгне към планините и ужасно се надявам, че си в настроение да направиш на кучетата си най-добрата тренировка, която досега са имали.

Рамбо подкара с рев мотора по главния път. Вятърът шибаше лицето и гърдите му, очите му сълзяха и той се опасяваше, че ще трябва да намали, за да може да вижда добре. Минаващите коли спираха рязко, хората в тях в смаяни зяпаха през стъклата чисто голия мотоциклетист. Минувачите по улицата се обръщаха и го сочеха. Някъде далеч зад себе си дочу сирена. Даде газ, качи на 60 мили в час, профуча покрай един червен светофар, като едвам успя да избегне сблъсъка с една голяма цистерна, която в тоя момент тромаво минаваше през кръстовището. Друга сирена зави някъде отляво. Мотоциклетът не може да се движи по-бързо от полицейските коли. Но затова пък може да върви там, където полицейските коли изобщо не могат да влязат — в планината.

Пътят рязко се спусна надолу, след това последва дълга стръмнина нагоре и Рамбо увеличи още скоростта, чувайки зад себе си сирените. Тази отляво беше завила и се беше присъединила към другата точно зад него. Премина през върха на наклона толкова бързо, че мотоциклетът изхвръкна от настилката, приземи се с тежък удар и той трябваше да намали скоростта, за да запази равновесие. След това увеличи отново скоростта.

Подмина табелата с надпис ВИЕ НАПУСКАТЕ МАДИСЪН и канавката, където беше ял хамбургерите същия следобед. Нивите с царевица летяха от двете му страни, сирените се чуваха по-отблизо, а планините се издигаха отдясно. Той свърна в тази посока по един черен път и едва не изхвърча от мотоциклета, докато завиваше рязко, за да избегне една цистерна с мляко. Шофьорът се показа от прозореца и изкрещя нещо.

Зад него се вдигаше голям облак прах. Поддържаше около 50 мили в час, за да не се занесе по нестабилната настилка от чакъл. Сирените бяха зад него, малко вдясно. След това право зад него. Приближаваха твърде бързо. Ако останеше на този черен път, нямаше да успее да им избяга и да се добере до планината. Трябваше да остави този път и да тръгне там, където те нямаше да могат да го следват. Зави наляво през една отворена дървена порта и подкара по тесен коларски път с дълбоки коловози в жълтата пръст. Около него все още имаше царевични ниви, планината пак оставаше отдясно и той търсеше начин да се добере до нея. Сирените бяха още по-близо. Той стигна до края на царевичните ниви, зави надясно по едно поле с изсъхнала трева и се затресе по неравния терен като ту пропадаше, ту подскачаше нагоре, порейки през тревата. Но колите можеха да го настигнат и тук. Той чуваше още по-ясно сирените им точно зад гърба си.

Пред него се изпречи яка дървена ограда. Приближи я, изпаднал в паника от сирените, и тогава видя говедата. Сигурно бяха около сто. Бяха в ограденото пространство, където беше и той, но се движеха напред през една отворена порта и се насочваха нагоре по склона към група дървета. Ревът на мотоциклета ги подплаши, те тичаха пред него — кафяви, мучащи, преминаващи през портата по три едновременно и хукваха нагоре по склона с клатещи се пълни вимета. Колкото повече ги приближаваше, толкова по-големи му изглеждаха, но се разпръсваха пред него с оглушителен тропот, докато той премина портата заедно с последните от тях и запраши нагоре по склона. Той беше стръмен и Рамбо трябваше да се наведе напред, за да удържи мотоциклета от изправяне. Премина покрай едно дърво, после покрай второ, планината беше вече близо; в следващия момент той изкачи склона и подкара по равното. Прескочи с мотоциклета един поток и едва не падна при приземяването на другия бряг. Но планината беше вече успокояващо близо. Той стабилизира мотоциклета и даде пълна газ. Пред него имаше единични дървета, зад тях — гъста гора, камъни, шубраци. Най-после забеляза това, което търсеше — един тесен пролом между два стръмни скалисти склона. Насочи мотоциклета към него и сирените отзад бързо заглъхнаха.