Дейвид Морел - Първа кръв

Но сега шумът от хеликоптера беше различен. Постоянен, идваш от едно и също място. Пилотът се беше сетил, че трябва да застане на едно място. Рамбо не знаеше дали те го виждаха сред клоните или не, но това нямаше голямо значение — върхът на елата беше малък и, ако стрелецът го обсипеше с куршуми, при всички положения щеше да го улучи. Нямаше време да се прехвърля на по-стабилен клон. Следващият куршум можеше да го удари. Той отчаяно разблъска настрани клоните и потърси хеликоптера, който висеше над дървото и разсичаше въздуха с витлото си.

Малко косо от него, на разстояние колкото една къща, стрелецът беше проточил врат през отворения прозорец на кабината. Рамбо ясно видя кръглото му лице с голям нос, докато оня се готвеше да стреля отново. Повече не му трябваше. С отмерено инстинктивно движение той вдигна цевта на пушката към клона над него, подпря я там и се прицели в центъра на кръглото лице, точно във върха на големия нос.

Леко натискане на спусъка. Десятка.

В кабината стрелецът притисна с ръце смачканото си лице. Беше мъртъв преди да успее да отвори уста и да извика. За един момент пилотът задържа хеликоптера на едно място, сякаш нищо не се бе случило и Рамбо за миг зърна през стъклата на кабината как се отрази всичко това на пилота — навсякъде се бяха разхвърчали парченца кост и мозък, примесен с коса; половината глава на стрелеца беше отнесена. Рамбо видя как оня се опули от ужас при вида на кръвта, изпръскала ризата и панталона му. Очите му щяха да изхвръкнат, устата му беше зяпнала. В следващия миг той трескаво се мъчеше да разкопчее предпазния колан, сграбчвайки лоста на газта в отчаяното си усилие да залегне на пода на кабината.

Рамбо се опитваше да се прицели в него от дървото. Не виждаше пилота, но горе-долу имаше представа в коя част на пода би могъл да се спре и тъкмо се целеше там, когато хеликоптерът рязко зави към скалата. Предната му част успя да премине на сантиметри от върха, но ъгълът на изкачване беше твърде остър и задницата се закачи на ръба на канарата. Покрай рева на мотора му се стори, че дочу удар на метал, когато задницата се удари в скалата. Не беше съвсем сигурен. Стори му се, че хеликоптерът увисна там за цяла вечност, а след това, с рязко преобръщане назад започна да пропада надолу, сгромолясвайки се по скалата с трясък и вой, перките му се изкривиха и начупиха при последвалата експлозия и едно ослепително огнено кълбо, придружено от свистенето на летящ метал, премина като светкавица покрай дървото и всичко утихна. Външните клони на дървото избухнаха в пламъци. Миризмата на бензин и изгоряло месо изпълниха въздуха.

В същия миг Рамбо вече беше в движение и заслиза от дървото. Клоните бяха прекалено гъсти. Трябваше да обикаля ствола, за да намери място да се провре. Лаят на кучетата се усилваше, ставаше по-свиреп, сякаш вече бяха преминали преградата и тичаха по склона. Не можеше да разбере как, но явно бяха преодолели преградата по-бързо, отколкото предполагаше. Тийзъл и цялата хайка се бяха изкачили неочаквано бързо. Той стискаше здраво пушката, докато се спускаше надолу между клоните с остри иглички, които бодяха ръцете и лицето му. Болката в гърдите му, причинена от падането, все още пулсираше така, сякаш някои от ребрата бяха счупени или пукнати, но той не можеше да се занимава сега с това. Лаят на кучетата все повече се приближаваше и той трябваше да слиза по-бързо, с невероятни извивания и усуквания. Горната му вълнена риза се закачи на един клон и се раздра. По-бързо. Мръсни кучета. Трябваше да действа по-бързо. При основата на дървото го облъхна тежък черен дим, който едва не го задуши и през него едва успя да различи останките от хеликоптера, които догаряха с пращене. На около 20 фута от земята нямаше вече клони и той не можеше да слезе по-надолу. Стволът беше прекалено дебел, за да го обхване с ръце и крака и да се спусне. Трябваше да скача. Нямаше друг начин. Кучетата лаеха някъде отгоре, той огледа камъните, където се беше насъбрала пръст и изсъхнали кафяви борови игли и неволно се усмихна — точно на това го бяха учили през седмиците, прекарани в парашутната школа. С пушката в едната ръка, той се хвана с другата за последния клон, увисна надолу и скочи. Прецени скока си по всички правила. Коленете му поеха удара точно както трябва, той се сви, претърколи се, както трябва, и скочи на крака, тъй както беше правил хиляди пъти преди това. Едва когато излезе от задушаващия дим, който беше обвил неговото дърво — прикритие и забърза по камъните, болката в гърдите му стана по-остра. Много по-остра. Усмивката му изчезна. Господи, загубен съм.