Дейвид Морел - Първа кръв

Но въпросът беше в какъв ред да действа. Скалата нямаше да спре Тийзъл, само щеше да го забави с някой друг час. Ако убиеше Тийзъл, нямаше непременно да възпре цялата хайка; при наличието на кучетата те щяха да продължат да го настигат бързо. Кучетата. Не бяха страшни на вид и злобни като немските овчарки, които бе виждал през войната, но въпреки това стихията им беше ловът и, ако го настигнеха, можеха да го нападнат, вместо само да го задържат на място, както бяха обучавани ловните кучета. Тях трябваше да застреля той най-напред. След това щеше да застреля Тийзъл. Или човекът в зелено, ако се покажеше преди Тийзъл. От начина, по който човекът ръководеше кучетата, Рамбо заключи, че разбира от преследване и, ако застреляше него и Тийзъл, имаше малка вероятност другите да се оправят сами и сигурно щяха да се върнат по домовете си.

Те наистина не отбираха нищо от този вид бой. Насядали или изправени, представляваха идеална мишена и той изпръхтя от отвращение. Те явно даже и не предполагаха, че той може да е наблизо. Човекът в зелено с мъка укротяваше кучетата. Те се бяха скупчили заплетени, като се бутаха едно друго. Човекът откачи общия повод и даде три от кучетата на един полицай. Тъй както беше легнал на сянка под храста, Рамбо се прицели в трите, които държеше човекът в зелено, и като на шега застреля две от тях. Щеше да застреля и третото куче със следващия си изстрел, ако човекът в зелено не беше го дръпнал бързо от ръба. Полицаите се разкрещяха, наскачаха и се скриха от погледа му. Другите три кучета се разбесняха, завиха, започнаха да се дърпат от полицая, който ги държеше. Рамбо бързо застреля едно. Едно от останалите две се дръпна, подхлъзна се и падна от скалата. Полицаят, който държеше повода, се опита да го издърпа, вместо да го пусне, загуби равновесие и, повличайки третото със себе си, полетя надолу. Успя да извика само веднъж, преди да се разбие в камъните долу.

За момент останаха да лежат като парализирани, слънцето ги печеше, нямаше вятър, нищо не се случваше. Моментът се проточи. После с припряни движения Шингълтън се прицели към гората и стреля. Беше успял да даде четири изстрела, когато друг се присъедини, след него трети и накрая всички, освен Тийзъл и Орвал, стреляха като бесни, изстрелите се сливаха, сякаш някой беше хвърлил пълен патрондаш в пещ; и нагрените куршуми експлоатирам като едно цяло.

— Стига толкова — заповяда Тийзъл.

Но никой не се подчини. Бяха залегнали в редица до ръба зад камъни и купчини пръст, и стреляха с такава бързина, каквато пушките им позволяваха. Трах — трах — трах! Ръцете им постоянно се движеха на спусъците, изхвърляха гилзи, зареждаха нови патрони, стреляха без да се целят, разтърсвани от откатите. Трах — трах — трах! Тийзъл се беше проснал в една вдлъбнатина в скалата и крещеше:

— Стига толкова, ви казвам! Спрете, на вас говоря!

Но те продължаваха, подлагайки на жесток обстрел дърветата и храстите и се целеха там, където куршумът на някой друг беше раздвижил няколко листа, сякаш там имаше някого. Някои презаредиха и започнаха отново. Повечето вече го бяха направили. Пушките им бяха различни марки — „Уинчестър“, „Спрингфийлд“, „Ремингтън“, „Марлин“, „Севидж“. Различни калибри — .270, .300, .30–06, .30–30.

Автоматични, полуавтоматични, с магазини за шест, седем или девет патрона, наоколо се въргаляха гилзи и постоянно се сипеха нови. Орвал държеше здраво последното си куче и крещеше:

— Стига!

Тийзъл се беше надигнал от прикритието си, присвит, сякаш готов за скок, и викаше с издути на врата вени:

— Спрете, вашта мамка! Следващият, който натисне спусъка, ще го лиша от 2 дена заплата!

Това подейства. Някои още не бяха презаредили. Останалите просто спряха, напрегнати, с приклади на рамената, с пръсти, опрени на спусъците, готови да продължат. След това един облак затули слънцето и те се успокоиха. Дишаха тежко, преглъщаха и неохотно свалиха пушките. Надигна се ветрец, който нежно раздвижи листата в гората зад тях.

— Господи! — каза Шингълтън.

Бузите му бяха бледи и изопнати като кожа на барабан.

Уорд се отпусна от лакти по корем и облиза ъгълчетата на устата си.

— Господи, я — каза той.

— Голямо шубе — мърмореше постоянно някой.

Тийзъл погледна и видя, че е младият полицай.

— На какво се размириса, бе? — попита Лестър.

— Голямо шубе…

— Той е. От него идва.

— Гащите ми. Аз, такова…

— Оставете го на мира — каза Тийзъл.

Облакът, който беше затулил слънцето, полека се отдръпна, открои се в ретуш на ярката светлина; поглеждайки към снишилото се в долината слънце, Тийзъл видя да приближава друг облак, по-голям, а след него, недалеч, се бяха надиплили още много — черни и кълбести. Той задърпа потната риза на гърдите си, но след малко се отказа, защото тя веднага залепваше обратно. Надяваше се, че ще вали. Това поне щеше да поохлади нещата.