Дейвид Морел - Първа кръв

Чу до себе си Лестър, който говореше по адрес на младия полицай:

— Знам, че не е могъл да се сдържи, обаче, ебати миризмата.

— Голямо шубе.

— Оставете го намира — каза Тийзъл, като все още гледаше към облаците.

— Ще се обзалагаме ли дали сме ударили момчето? — каза Мич.

— Някой ранен? Всички добре ли са? — попита Уорд.

— Да, разбира се — каза Лестър, — всички са добре.

Тийзъл го изгледа строго:

— Я си помисли, сега сме девет. Джереми падна от скалата.

— И завлече три от моите кучета. И две други са застреляни — каза Орвал. Гласът му беше безизразен като на робот и толкова странен, че всички се обърнаха към него. — Пет. Пет заминаха. Лицето му беше сиво като цимент на прах.

— Орвал, съжалявам — каза Тийзъл.

— И добре правиш. Ако става въпрос, тази смахната идея беше твоя. Не можа да изчакаш щатската полиция да поеме нещата. Последното от кучетата беше клекнало, трепереше и скимтеше.

— Спокойно, успокой се — говореше му Орвал и нежно то галеше по гърба, докато присвиваше очи зад очилата си към двете мъртви кучета при ръба на скалата.

— Ще му го върнем, не се безпокой. Ако все още е долу жив, ще му го върнем. — Той премести присвитите си очи към Тийзъл и повиши глас. — Не можа да изчакаш тъпата щатска полиция да дойде, нали?

Хората се обърнаха към Тийзъл в очакване на отговор. Той размърда устни, но не се чуха никакви думи.

— Какво, какво? — попита Орвал. — Господи, ако имаш нещо да кажеш, кажи го ясно, като мъж.

— Казах, че никой не те е карал насила да идваш. Правеше ти кеф да се показваш какъв корав дъртак си, изпревари всички ни, пръв се покачи на оная канара, за да отместиш камъка и да ни докажеш колко си умничък. Ти си си виновен, че убиха кучетата. Като знаеш толкова, не трябваше да ги пускаш до ръба на скалата.

Орвал се разтрепера от гняв и Тийзъл съжали за думите си. Наведе поглед към земята. Нямаше право да се подиграва с желанието на Орвал да бъде пръв във всичко. Беше благодарен, когато Орвал измисли начин да махнат камъка, като се изкачи горе, завърза единия край на едно въже около него, каза на другите да дърпат въжето, докато той използва един дебел клон като лост, за да го повдигне. Камъкът шумно се изтърколи от върха, сгромоляса се и на всички страни се разхвърчаха парченца от скалата, по която те бяха току-що дошли.

— Добре де, слушай, Орвал — каза той, вече успокоен. — Извинявай. Бяха хубави кучета. Наистина, извинявай.

До себе си усети рязко движение, Шингълтън беше вдигнал пушката си и стреля по никакви храсти.

— Шингълтън, казах да спреш!

— Видях, че нещо мърда.

— Това ще ти струва заплатата за 2 дни, Шингълтън. Жена ти ще побеснее, като научи.

— Нали ти казвам, видя ми се, че нещо мърда!

— Не ми казвай какво ти се е видяло. Паникьосал си се и стреляш, както без малко да гръмнеш тогава, пред участъка, когато момчето избяга. Чуй сега. Това се отнася за всички ви. Чуйте, така няма да улучите момчето. Докато гърмяхте одеве, той може да се е изсрал, да си е заровил лайното и да си е заминал.

— Стига, Уил, заплатата за 2 дни! — каза Шингълтън. — Не говориш сериозно, нали.

— Не съм свършил. Я погледнете, вижте колко патрони изхабихте. Отидоха ни половината амуниции.

Те погледнаха към празните гилзи, лежащи в пръстта около тях, и се изненадаха от броя им.

— Какво ще правите като го срещнем отново? Ще изстреляте останалите и след това ще го замеряте с камъни ли?

— Щатската полиция ще ни изпрати още с хеликоптер — каза Лестер.

— И вие ще се чувствате много гот, когато дойдат и видят как сте изхабили тези.

Отново посочи празните гилзи и изведнъж забеляза, че една купчинка се различаваше от останалите. Мъжете засрамено наведоха глави, докато той събираше с ръка патроните.

— Тези даже не са изстреляни. Някой от вас, тъпанари такива, е дърпал затвора, без да натиска спусъка.

Стана му ясно какво се беше случило. Ловна треска. В първия ден от ловния сезон човек може дотолкова да се развълнува при вида на дивеча, че да дърпа затвора като глупак, без да натиска спусъка и след това да се чуди защо не е улучил целта. Тийзъл не искаше да остави така тази работа; трябваше да я разчопли докрай.

— Хайде, признайте си! Кой от вас е малко бебе? Да ми даде пушката си, аз ще му дам тапешник.

Калибърът на патрона беше .300. Тъкмо се канеше да провери чия пушка е от този калибър, когато видя Орвал да сочи към ръба на скалата. После дочу скимтенето. Не всички кучета, които момчето застреля, бяха умрели. Едно беше изпаднало в шок от удара на куршума и сега се свестяваше, като риташе и скимтеше.