Мери Пътни: Розата и херцога

С горчив хумор бе решил да брои дните, които му оставаха. При положение че разполагаше най-малко с три месеца, Стивън започна да брои в обратен ред от деветдесет. Ако бе все още жив, когато стигнеше до нула, щеше да започне да брои нагоре, защото всеки следващ ден щеше да бъде нещо като подарък.

Усещайки непрестанно часовника на времето, който тиктакаше неумолимо, той се бе насочил от Ашбъртънското абатство към Марчис, пограничната област, където уелсци и англичани водеха схватки от векове. Когато прекоси стария римски път, водещ на запад към Уелс по протежение на южните брегове, той бе дръпнал юздите на коня си с намерението да отиде на гости на брат си. Майкъл бе воювал и имаше богат опит от многобройните си срещи със смъртта.

Стивън обаче все още не беше готов да разкрие ужасната новина на брат си. Може би защото бе по-голям. Макар през последната година и половина да бяха станали по-близки, не му се искаше да се появи в дома му като треперещ от страх молител. Това вероятно доказваше, че макар да се бе отказал от високомерието, гордостта заемаше все още голямо място в душата му.

Така че продължи на север към Херефордшир, после зави на изток, като се наслаждаваше на уханието и цветовете на късното лято. Беше му интересно да си наема стая в хан, да се пазари за цената й или за цената на обяда. Като благородник към него се бяха отнасяли винаги учтиво. Сега промяната му доставяше удоволствие. Наистина понякога беше страшно скучно да бъдеш херцог.

Пътуването му обаче го караше да се чувства самотен. Винаги бе оставал чужд на бурните, често детински емоции на повечето представители на човешкия род. Но сега понякога му се струваше, че се е превърнал в призрак и само наблюдава действията на смъртните, без да участва в тях. Време беше да обърне коня към къщи и да стане отново херцог. Трябваше да изпълни задълженията си: да осъвремени завещанието си, да уведоми тези, които имаха право да знаят за състоянието му, да реши какво иска да се направи преди имението да премине в ръцете на брат му.

Трябваше също така да посети по-голямата си сестра Клаудия. През последните години двамата не бяха особено близки, но му се искаше да я види още веднъж, преди да умре. Може би щяха да възобновят близостта си, преди да бе станало прекалено късно.

Буреносни облаци бяха надвиснали от небето, когато влезе в малкото градче Флечфийлд. Нямаше желание да се измокри до кости, затова огледа фасадите на двете странноприемници от противоположните страни на пътя и избра „Червеният лъв“ заради поставените по прозорците сандъчета с цветя.

Нае си стая и тъкмо се готвеше да се качи в нея, когато забеляза окачения на стената театрален афиш. Известната театрална трупа „Фицджералд“ щеше да представи Шекспировата „Буря или Омагьосаният остров“ същата тази вечер. Стивън винаги бе обичал театъра, а приказката за херцога-магьосник, който живеел на самотен остров с дъщеря си, му бе особено любима. Но кой знае какви бездарни актьори щяха да играят.

Погледна към ханджията и попита:

— Добра ли е тази трупа?

— Ами, не знам какво би решил благородник като вас, но ние си ги харесваме — отвърна предпазливо той. — Идват всяко лято. И винаги правят чудесно представление. Голяма игра, голямо вълнение. — Усмихна се широко. — А някои много привлекателни дами дават възможност да им зърнем глезените, а понякога — и нещо повече.

Всичко това не звучеше особено обещаващо, но поне щеше да внесе някакво разнообразие в монотонното му всекидневие. Стивън си почина, нахрани се и излезе на главната улица. Беше задушно, но далечният тътен обещаваше охлаждащ дъжд.

Не беше трудно да намери сградата, която щеше да играе временно ролята на градски театър, тъй като голяма част от населението на Флечфийлд се бе запътила натам. Неколцина хвърлиха любопитни погледи към странника, но повечето бяха погълнати от вълненията си от предстоящото представление.

Пред плевника, където щеше да се играе пиесата, чакаха петдесет-шейсет души, а един дребен младеж с лондонски акцент продаваше билети за един шилинг. Тук изобщо не ставаше дума за такива неща като ложи, балкони и галерия.

Стивън чакаше реда си на опашката и се заслуша в разговора на две възрастни дами, очевидно сестри, които стояха наблизо. Дрехите им бяха износени, но много чисти. По-дребната рече:

— Щеше да бъде забавно, дума да няма, но просто не можем да си позволим да дадем два шилинга.

Сестра й, висока и миловидна, рече с копнеж: