Мери Пътни - Розата и херцога

— Знам, Фани, знам. По-добре е да се яде, отколкото да се гледа пиеса. Но помниш ли колко хубава беше постановката на „Ромео и Жулиета“, когато преди пет години кокошките снасяха добре и успяхме да отделим малко пари.

— Няма смисъл изобщо да говорим за това. — Фани, очевидно с по-властен характер, хвана сестра си за ръката и я поведе нататък. — Да се прибираме и да си направим ароматен чай от малинови листенца.

В този момент дойде редът на Стивън. Без да помисли, той подаде три шилинга и получи три жетона, които заместваха билетите. Обърна се и побърза да си проправи път през човешкото множество към двете сестри. Поклони се учтиво и каза:

— Извинете ме, госпожи, но бихте ли направили една услуга на непознат човек?

Фани го изгледа скептично.

— Пътя ли искате да научите?

Той поклати глава.

— Трябваше да се срещна тук с двама приятели, с които да гледаме пиесата, но току-що научих, че няма да дойдат. Бихте ли я посетили вие?

И им подаде двете жетон чета.

Очите на по-високата жена светнаха.

— О, Фани!

Но сестра й отвърна троснато:

— Не можете ли да ги върнете?

— Продавачът ми се струва неотстъпчив — отвърна искрено херцогът. — Предпочитам да не влизам в спорове с него.

Докато Фани водеше вътрешна борба, дали е редно да приеме предложението му, погледът й се премести от непознатия към изпълненото с надежда лице на сестра й. Това я накара да се реши.

— Благодаря ви, сър. Много сте мил.

Протегна ръка. Тя очевидно нямаше да приеме милостиня за себе си, но не можеше да лиши сестра си от удоволствието да гледа пиесата.

— Вие сте мила, госпожо.

Подаде й жетоните, поклони се и се отдалечи; чувстваше се стоплен от радостта на двете жени. Всяка година даваше хиляди лири на местната енория и за всевъзможни благотворителни мероприятия — като се започне от поддържането на вдовиците на загинали във войната до създаване на училища за децата на селяните. Но не участваше лично, дори не попълваше саморъчно банковите документи. Двата шилинга, които бе извадил от джоба си, за да достави удоволствие на възрастните дами, му донесоха по-голямо удовлетворение от всички пари, които бе дал досега. Може би трябваше да започне да проявява по-голям интерес към резултатите от филантропската си дейност.

Радостта му се помрачи, като си спомни, че не разполагаше с кой знае колко време да променя навиците си. Все пак му оставаха няколко месеца. Реши да отдели част от това време, за да се увери, че благотворителните му усилия дават възможно най-добри резултати.

Вратите се отвориха широко.

— Дами и господа, заповядайте вътре — извика младежът, който продаваше билети. — „Бурята“ ще започне всеки момент!

Точно в този момент се чу гръм от приближаващата лятна буря. Тълпата избухна в смях и започна да влиза. Всеки получаваше програма в замяна на жетончето. Острият мирис на помещението сочеше, че тази сграда по принцип се обитаваше от крави. Пред импровизираната сцена бяха наредени редици от груби дървени пейки. Светлината идваше от тесните прозорци и от шестте сценични лампи, които отделяха публиката от актьорите.

Плевникът се напълни бързо. Възрастните сестри успяха да заемат места на първата редица. Тъй като нямаше достатъчно пейки за всички, Стивън застана край дясната стена. Там не само бе по-хладно, но и щеше да има възможност да си тръгне незабелязано, ако изпълнението не му харесаше.

Нетърпеливата публика побърза да се настани. Херцогът откри, че споделя всеобщото чувство. В театралната сцена имаше нещо вълшебно, дори при тези примитивни условия. Стивън имаше запазена ложа във всички големи театри в Лондон, но от години не бе очаквал с такова въодушевление театрална постановка. Надяваше се, че изпълнителите нямат да бъдат съвсем бездарни.

В помещението се чу металният звук на изкуствена гръмотевица, в резултат на което няколко по-нервни зрителки изпищяха. Тъмните ъгли на плевника се осветиха от изкуствени светкавици и двама моряци се появиха, накуцвайки, откъм лявото крило и започнаха да говорят за бурята и за опасността, заплашваща кораба им.

Към тях скоро се присъединиха благородните им пътници и всички споделиха ужаса си от предстоящото си удавяне. След като те напуснаха сцената, настана дълго мълчание, преди магьосникът Просперо и прелестната му дъщеря Миранда да се появят от дясното крило. И двамата актьори бяха тъмнокоси и с изумителни сини очи; очевидно бяха кръвни роднини. Стивън погледна към своята програма. Томас и Джесика Фицджералд.