Мери Пътни: Розата и херцога

Присъствието на Просперо бе толкова магнетично, че на херцога му бе необходимо известно време, преди да види истински Миранда. Първият поглед бе последван веднага от втори, тъй като момичето бе изумително красиво. Публиката я посрещна с аплодисменти и насърчителни подсвирквания. Миранда се усмихна и изчака да настъпи тишина. Когато всички приковаха вниманието си в нея, тя заговори с чист като кристал глас, който достигаше с лекота до всяко ъгълче на плевника.

Стивън изправи рамене; актьорите бяха успели да привлекат вниманието му. Фицджералд и дъщеря му бяха великолепни, с естествен стил на изпълнение, който подхождаше невероятно на интимната обстановка в импровизирания театър. Стивън не бе виждал по-добро изпълнение на тази сцена.

Следващата поява бе на елфидата Ариел. Тя също бе посрещната с ръкопляскания и подсвирквания. Стивън не се учуди — Ариел беше пищна зряла жена на име Мария Фицджералд, вероятно съпруга на Просперо и майка на Миранда в живота. Тя също играеше умело. Гласът й придаваше трогателност на образа на невидимия дух, който служеше вярно на магьосника от години, но копнееше за свобода.

Стивън кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на стената, завладян от актьорската игра. Природата помогна, като осигури истинска буря и проливен дъжд, така че атмосферата стана още по-достоверна. На публиката в притъмнелия плевник не й беше трудно да повярва в съществуването на далечния остров, обгърнат в мъгла и вълшебство.

Макар останалите актьори да не бяха така талантливи като тримата представители на семейство Фицджералд, всички играеха сносно. Чудовището Калибан разсмя публиката, когато се появи в рунтавия си костюм на човекоподобна маймуна, който скриваше напълно възрастта и лицето на артиста. Красивият младеж, който играеше влюбения Фердинанд, не беше кой знае какъв актьор, но външността му изтръгна не една щастлива въздишка от гърдите на зрителките.

„Буря“ не се отличаваше с особено завладяваща фабула, Стивън обаче имаше слабост към тази пиеса заради начина, по който Просперо прощаваше на брат си опита му да го убие преди десетина години. Светът се нуждаеше от способността да се прощава и именно поради това Стивън бе положил толкова усилия да се сдобри със собствения си брат. И многократно бе възнаграждаван, задето бе изградил мост над годините на неразбиране и гняв.

Когато влюбените се събраха, Ариел бе освободена от службата си към магьосника, а той самият изхвърли в морето своята магическа книга, Стивън се чувстваше така добре, както не се бе чувствал от доста време насам. Трупата на семейство Фицджералд се бе оказала истинско откритие. Той се присъедини към ентусиазираните ръкопляскания след финалната реч на Просперо.

Актьорите се появяваха на сцената един след друг, за да се поклонят. Сега, без да се превъплъщава в ролята си на елфида, Мария Фицджералд имаше царствен вид, докато дъщеря й Джесика бе очарователна кокетка.

И тогава на сцената се появи Калибан и свали косматата маска от главата си. Разкриха се светлокестенявите коси и приятните черти на привлекателна млада жена. Макар да не беше толкова красива, колкото Джесика Фицджералд, нещо в усмихнатото й изражение се понрави силно на Стивън. Прииска му се да се запознае с нея.

Тя погледна към него и той забеляза, че очите й са тъмнокафяви, в поразителен контраст със светлите й коси. Беше по-възрастна от Джесика, може би някъде между двайсет и пет и двайсет и девет годишна. Жена, не момиче.

Стивън погледна към програмата и видя, че ролята на Калибан се изпълнява от мисис Розалинд Джордан. Но никъде сред изпълнителите не се виждаше името на мистър Джордан, Той вдигна очи отново, точно когато актьорите напускаха сцената. За момент си представи, че е в Лондон и като благородник може да отиде в гримьорната и да се запознае със смеещата се светлокестенява дама. Да разбере дали е толкова очарователна, колкото изглежда и каква фигура се криеше под маймунския костюм.

Но тук не беше Лондон и той не беше благородник. Трудно беше да се отдадеш на любовни игрички, когато се бориш за оцеляването си. Сбогом, лейди Калибан.

Предвиждаше се да последва едноактна пиеса, но Стивън реши, че се е наситил на пушека и миризмите на импровизирания театър. Проправи си път към вратата и излезе навън. Бурята бе отминала и бе оставила след себе си лек, подобен на мъгла дъжд и освежителна прохлада. Дните през август бяха дълги и облачният полумрак бе превърнал Флечфийлд в забулена от мъгла приказна страна.