Мери Пътни: Розата и херцога

Стивън тръгна по пустата главна улица, като се наслаждаваше на аромата на мокра пръст и буйна растителност, на дивите цветя и лекото ухание на препечен хляб. Приятно му бе да усеща влагата по лицето си и като че ли идващата от друг свят красота, която придаваха на пейзажа дребните, подобни на мъгла капчици. Дъждът бе едно от многото неща, които той оценяваше както никога досега. Единственият положителен резултат от мрачната прогноза на Блакмър бе, че по един странен начин младият мъж се чувстваше сега по-жив от всякога.

Реакцията към Розалинд Джордан му напомни, че макар да умираше, все още не беше мъртъв. Как беше редно да постъпи човек при подобни обстоятелства? Бе възнамерявал да си потърси нова съпруга, но намеренията му бяха пресечени от смъртната присъда, която му издаде Блакмър. Разбира се, някои биха казали, че е негов дълг да се ожени отново по най-бързия начин, с надеждата да създаде наследник. Брат му Майкъл щеше да бъде безкрайно щастлив, ако станеше така.

Но дългогодишният му брак, сключен по задължение, не бе благословен с деца и Стивън не беше убеден, че проблемът за това бе в Луиза. Не беше изключено именно той да е бездетен. Или пък празнотата на връзката им бе направила невъзможно създаването на нещо толкова жизнено като едно бебе.

Мисълта, че може да се ожени само заради осигуряване на наследник, го накара да стисне устни. Веднъж вече се бе женил по задължение и нямаше да допусне това да се случи отново. И нямаше да си търси съпруга.

В такъв случай оставаше вариантът за любовна връзка. В Лондон не бяха малко красавиците, които можеха да създадат убедителна илюзия за страст към мъжа, който би могъл да плати.

Но дали самият той би се съгласил на това? Най-самотните мигове в живота му бяха в леглото на Луиза, където телата им се съединяваха, но липсваше дори една-единствена искрица. Купената любов сигурно бе не по-малко мрачна и безцветна, особено сега, когато страстта не заемаше първо място в съзнанието му.

Не, щом щеше да умре, поне да го направи така, както бе живял — сам. Много мъже, и жени също, посрещаха смъртта с достойнство. И той сигурно щеше да успее да го направи.

Дъждът се засилваше. Вдигна лице към небето и затвори очи, като остави прохладните капки да се стичат по бузите му, докато си мислеше за редовете, които бе чул преди малко в пиесата: „На два метра под земята лежи бащата твой; от костите му овчарчетата пищялки си правят.“ Или може би трябваше да поразмисли над думите от погребалното опело: „Пръст при пръстта, прах при праха.“

С мрачно изражение младият мъж сведе поглед от небесата и продължи нататък под прелестния, самотен дъжд.

Фицджералд погледна намръщено през прозореца на салона към силния дъжд навън.

— Изпълнението на „Буря“ по време на истинска буря ни дойде много добре, но тази сутрин пътищата са в убийствено състояние.

Розалинд вдигна очи от костюма, който кърпеше.

— Така е, но сигурно скоро ще спре да вали, а до Редминстър има само осем-девет мили.

— Ще ни трябва цял ден да ги изминем — отвърна мрачно баща и.

Мария се подпря на масата и изля останалия чай в чашата на съпруга си.

— А какво друго да правим с времето си, милорд и господарю мой?

Томас я изгледа усмихнат.

— Можем да си стоим в това уютно ханче и да ти припомня какво е най-добре да се прави в дъждовен ден. Вместо това ще трябва да измъквам фургоните от калта.

Мария замига престорено скромно с дългите си тъмни ресници.

— Все още има време да се върнем в стаята си за едно бързо напомняне, тъй като малките още не са закусили.

— Дръжте се прилично и двамата — напомни им Розалинд и подхвърли половин препечена филийка на Алоишъс, семейната хрътка, която лежеше под масата. — При такова време се налага да излезем навън при първа възможност. Ако възнамеряваш да прекараш деня в калта, татко, облечи си непременно най-старите дрехи.

— Ама в нея няма капчица романтика — изръмжа Томас.

— И слава Богу — отвърна младата жена. Точно приключваше с шиенето на костюма, когато се появи Джесика.

— Добро утро — промълви с дълга въздишка тя. — Дали родителското тяло ще ни възнагради с поредната проява на смущаваща съпружеска преданост?

— Опасявам се, че точно това замислят. — Розалинд скъса със зъби конеца и прибра шивашките принадлежности в кутията си. — Коя си тази сутрин? Жулиета?

Джесика се настани грациозно на стола си.

— Да. Мисля, че ще умра от любов. Видяхте ли онзи несравним джентълмен сред публиката снощи? Беше се подпрял на стената отляво. Каква осанка! Какво присъствие! Какъв шивач! Трябва да е лорд. Непременно ще привлека вниманието му.