Мери Пътни: Розата и херцога

Розалинд прикрепи увисналото крило към корсажа на майка си с десетина бързи бода.

— Готова си, също като нова. Само недей да отлиташ на короната на някое дърво.

Мария се изсмя. В същото време пропя ясен сопранов глас:

— Роза, отчаяно се нуждая от теб! Не мога да открия огърлицата на Миранда.

Розалинд завъртя очи и се спусна към по-малката си сестра. Джесика, родна дъщеря на Томас и Мария Фицджералд, бе наследила красотата и изразителния актьорски талант на своите родители. Пърхайки с тъмните си ресници, тя заяви драматично:

— Ако не окача тези бляскави морски създания около врата си, всички ще гледат Едмънд вместо мен. А това ще наруши равновесието в пиесата.

— Много добре знаеш, че мъжете, които няма да зяпат мама, ще зяпат теб. Колкото до огърлицата, мисля, че е в тази кутия.

Джесика бръкна в скрина, който се използваше и като декор в морската пещера на Просперо. Миг по-късно измъкна оттам почти триметров копринен шнур със закачени по него гледжосани раковини, морски звезди и морски кончета.

— Вярно! Как успяваш да поддържаш ред във всичко?

— Организационните умения са скучната дарба на неталантливите — отвърна Розалинд, докато увиваше дългия шнур с украшенията около стройното тяло на сестра си.

Джесика се засмя и рече:

— Глупости. Ти имаш всевъзможни таланти. Трупата би се разпаднала без теб. — Огледа високата фигура на Розалинд. — И ако не беше този ужасен костюм, мъжете щяха да зяпат и теб.

— Мога да мина и без подобно удоволствие — отговори, докато закрепваше грижливо с карфици дългата огърлица за костюма на сестра си. Не желаеше да се спъне в някоя увиснала морска звезда, както бе станало в Лемстър. Тогава бе паднала право в скута на кмета; не че той бе имал нещо против. — Освен това аз си харесвам ужасния костюм. Трябва да признаеш, че Калибан е чудесна роля за мен. Не изисква почти никаква игра.

Тези думи поразиха Джесика. Тъй като театърът бе нейният живот, през ума й никога не бе минавала мисълта, че осиновената й сестра може да не изпитва същото.

— Ти си доста добра актриса — заяви искрено тя. — Справяш се прилично с всички роли.

— Искаш да кажеш, че произнасям репликите си ясно и не се препъвам на сцената — отвърна бодро Розалинд. — Това не прави от мен актриса, скъпа.

— Розалинд! — избумтя плътен баритон от другия край на плевника. Изплашените гълъби се разлетяха от гредите. — Помогни ми със светлините.

— Идвам, татко. — Младата жена прекоси импровизираната сцена и се приближи към Томас Фицджералд, който, в богатата магьосническа роба на Просперо, нагласяше сценичното осветление. Тя вдигна една от рефлекторните газени лампи и я постави трийсетина сантиметра по-вляво, след което премести другата малко по-вдясно. — Ето, така ъглите ще бъдат по-добре осветени.

— Права си както винаги, скъпа — промълви с пълна с обич усмивка Томас. Посочи към вратата. — Брайън каза, че навън вече се е събрала прилична тълпа.

— Разбира се. Ние сме най-вълнуващото събитие за това лято във Флечфийлд.

Розалинд огледа посипаната със слама сцена. Декорите бяха поставени, всички актьори — облечени. Отвън Калвин продаваше билети. Всичко беше готово за представлението.

Колко подобни сцени бе оглеждала? Неколкостотин? Няколко хиляди? Потисна въздишката си. Беше прекарала по-голямата част от живота си на подобни места. Бе участвала в създаването на изпълнени с вълшебство вечери за местните жители, после си събираха багажа и потегляха към следващия град. Струваше й се, че двайсет и осем години бяха прекалено много за подобен начин на живот, но възрастта очевидно не помрачаваше устрема на нейните осиновители. Те обаче бяха артисти. Докато Розалинд Джордан, намерено дете, вдовица и участник в трупата, не беше. Понякога си мислеше с копнеж, колко хубаво би било да има място, което би могла да нарече свой дом.

Но всички, които обичаше, се намираха под този покрив и това компенсираше и най-уморителните страни на живота по пътищата.

— По местата, моля! — извика тя.

Участниците се спуснаха зад сцената. Щом зае на свой ред мястото си, Розалинд даде знак на малкия си брат Брайън да отвори вратата и да пусне чакащата публика.

Беше време за вълшебството.

Едноседмичното безцелно пътуване бе поусмирило значително яростта на Стивън. Настроението му бе преминавало от крайност в крайност, от гняв към страх и трескава надежда, че Блакмър е сгрешил, макар двата болезнени стомашни пристъпа да бяха направили диагнозата много по-вероятна. За щастие и двете атаки бяха станали нощем, когато бе сам в стаята си в странноприемницата. Молеше Господ да не му се случи такова нещо пред хора, макар че рано или късно щеше да стане точно така. Опитваше да не мисли за това.