Мери Пътни - Розата и херцога

Стивън се запита за хиляден път, дали все пак зад безупречните й обноски не се криеха силни емоции. Страст, гняв, любов, омраза… каквото и да е. Но дори да бяха съществували подобни дълбоки чувства, той така и не ги бе открил. През всичките години на брачния им живот двамата не си бяха разменили дори една остра дума. За гнева бяха нужни емоции.

Тя наистина тъгуваше, че не бе успяла да роди дете. Но потиснатостта й се дължеше на убеждението, че не бе изпълнила дълга си. За разлика от Стивън тя не страдаше от липсата на деца. Но бе продължила да изпълнява неизменно съпружеския си дълг и бе настоявала Стивън да я посещава редовно в спалнята й, макар интимността им да бе лишена от всякаква радост и страст.

Дали тя щеше да се грижи за него през последните месеци от живота му? Или това бе привилегия на хората, които се обичат? Двамата бяха в най-добрия случай приятели. А в най-лошия — непознати, които от време на време спяха в едно легло.

Младият мъж се приближи до прозореца и се загледа към обширните земи на Ашбъртънското абатство. Малкото езеро блестеше като сребърно огледало. Не помнеше някой да му бе казвал, че един ден тези земи ще бъдат негови; сякаш винаги го беше знаел. Най-голямото удоволствие в живота му бе идвало именно от това имение.

Ако Блакмър беше прав, скоро по-малкият му брат Майкъл щеше да стане господар тук. Стивън отдавна бе приел, че брат му или синът на брат му един ден ще бъде следващият херцог, но смяташе, че този момент е доста далеч в бъдещето. Десетилетия.

Брат му щеше да бъде справедлив и способен херцог, тъй като също бе човек на дълга. Но той мразеше това място. Винаги го бе мразил. И Стивън не го винеше, като знаеше какво бе преживял тук. Бе нарочен за черната овца на семейството. Но това означаваше, че Майкъл щеше да продължи да живее в имението си в Уелс, което обичаше значително повече. А земите в Ашбъртън щяха да потънат в мълчание и в очакване някой от бъдещите наследници да се влюби в древните постройки, във великолепната голяма зала и притихналата манастирска градина.

Гневът му премина в ярост. Цял живот Стивън бе изпълнявал дълга си, бе се старал да изпълнява своите задължения, да бъде достоен за произхода си. Винаги беше на върха както в спорта, така и в науката, докато бе учил в Хароу и Кеймбридж. Целенасочено се бореше с високомерието, което баща му смяташе за подходящо за един Кениън. Според Стивън истинският благородник не се нуждаеше от високомерие или самохвалство. Бе се отнасял с уважение и внимание към съпругата си, никога не я бе обвинявал за това, което не бе в състояние да му даде.

Винаги бе играл според правилата. И за какво? За какво?

Блъсна ядно с ръка порцелановите украшения и вазата със свежи цветя върху стоящата до него изящна масичка и те се разбиха върху пода. Беше живял така, както бе предопределено за рода му, но това изобщо не беше живот. И сега, когато най-сетне беше в състояние да живее според разбиранията си, се оказваше, че времето му е изтекло. Не беше справедливо. Изобщо не беше справедливо.

Сега, след като най-сетне безкрайните войни бяха приключили, той възнамеряваше да посети Виена, Флоренция и Гърция. И да върши нещо единствено защото му е приятно. Искаше да разбере дали е способен на страст, може би да си намери друга съпруга, с която да се разбира във всяко отношение, а не просто да бъде съвършена херцогиня.

Завъртя се на пети, все още задушаван от гняв. Той лично нямаше намерение да обсъжда състоянието си с когото и да било, но подобни новини никога не оставаха тайна за дълго. Скоро в очите на познатите му щеше да се появи любопитство; несъмнено щяха да се питат още колко му остава. И, още по-лошо — щяха да го съжаляват.

Съседите му щяха да започват да си шепнат, щом влезеше в някой салон. Очите на личния му камериер Хъбъл щяха да бъдат вечно пълни със сълзи и това щеше да влоши още повече тази и без това достатъчно кошмарна ситуация.

За първи път в живота си Стивън се изпълни с непреодолимо желание да се измъкне от Ашбъртънското абатство и от всичко, което му налагаше то. Закрачи нервно из стаята. Макар да бе заобиколен от хора, нямаше на кого да излее душата си. В Ашбъртън той беше херцогът, винаги спокоен и владеещ положението. Но сега изпитваше отчаяно желание да отиде някъде, където не го познават, докато приеме смазващата диагноза на Блакмър. Искаше да бъде анонимен и свободен, дори само за няколко седмици.

Е, защо не? Спря да крачи напред-назад и се замисли. Нищо не го спираше. Можеше да отиде където си поиска. Можеше да посещава селските панаири и да заглежда красивите момичета. Да отсяда в ханове, които дори слугите му биха сметнали за твърде неугледни. Пък и август бе прекрасно време за разходка из Англия.