Мери Пътни - Розата и херцога

Мама. Татко. Това бяха думи от далечното, окъпано в златна светлина минало. Детето претегли опасността срещу отчаяния си копнеж. И внезапно го заля надежда. То измина тичешком последните две стъпки и се хвърли в обятията на дамата.

Мария я прегърна. Ръцете й бяха топли и меки като на онази дама от миналото. Топли и меки, и осигуряващи безопасност.

— Не се притеснявай, миличка — приласка я тя. — С Томас може и да не принадлежим към уважаваното общество, но при нас няма да ти липсват храна или любов. — Момиченцето забеляза учудено сълзите в сините очи на непознатата, когато погледна към съпруга си. — Не ме гледай така, ирландски мошеник такъв. Сърцето ти е точно толкова меко, колкото и моето.

— Не сърцата ни са меки, а главите — рече с крива усмивка Томас. — Но ти си напълно права — не можем да я оставим тук. И колкото по-скоро я пъхнем в пълната със сапунена вода вана, толкова по-добре. — Хвана ръчичката на детето в голямата си топла длан. — Как се казваш, скъпа?

Смутено от това внимание, момиченцето зарови лице в шията на дамата. Тя ухаеше на чисто и сладко, като цвете след дъжд.

— Изглежда ще трябва ние да й дадем име. — Мария я погали нежно по гърба. — Хубава е като роза и е невероятно смела. Представяш ли си — да оцелее толкова време из улиците, макар да е още съвсем мъничка.

— Нека тогава да я кръстим Розалинд, като най-безстрашната героиня — предложи Томас. Стисна нежно ръката на детето. — Това е твоят щастлив ден, розичке.

— Не, Томас. — Мария целуна топло момиченцето по слепоочието. — Щастието е за нас.

Ашбъртънското абатство 1818

„Безнадеждно болен.“ Думите на лекаря увиснаха във въздуха, смъртоносни и убийствени като скорпиони. Стивън Едуард Кениън, пети херцог Ашбъртън, седми маркиз Бенфийлд и още половин дузина други титли, прекалено банални, за да бъдат споменавани, застина неподвижно, докато си обличаше ризата след прегледа. Повтаряше си наум изречената фраза, сякаш така щеше да промени някак нейното значение.

Безнадеждно болен. Бе усещал, че нещо не е наред, но не бе очаквал да е толкова сериозно. Лекарят може би се бе объркал. Наистина през последните седмици бодежите в стомаха се бяха превърнали от неприятни усещания в пристъпи от умопомрачаваща болка. Но това със сигурност бе признак за язва — нещо болезнено, но не и заплаха за живота.

Благодарен за умението да контролира изражението си, той продължи да се закопчава.

— Учудващо категорично изказване за един лекар. Мислех, че вие и вашите колеги избягвате да правите подобни мрачни предсказания.

— Известен сте като човек, който цени честността, ваша светлост. — Д-р Джордж Блакмър се зае да подрежда съсредоточено инструментите в лекарската си чанта. — Помислих си, че няма да ви направя услуга, като скрия истината от вас. Човек във вашето положение… има нужда от време, за да сложи нещата си в ред.

Стивън осъзна с болезнена яснота, че лекарят говореше съвсем сериозно.

— Не е ли възможно да се заблуждавате? Като изключим болките в стомаха от време на време, се чувствам съвсем добре.

— Състоянието ви ме притеснява още откакто започнаха тези болки, но се надявах, че първите ми подозрения са погрешни. Истината обаче не може да се отрича повече. — Лекарят вдигна поглед; сивозелените му очи бяха смутени. Имате тумор на стомаха и черния дроб, същото заболяване, което порази и пазача на дивеча ви, мистър Никсън.

Това бе поредният удар. Само за няколко месеца Никсън се бе превърнал от грубоват здравеняк, който прекарваше цялото си време навън, в съсипано от болка бледо свое подобие. И смъртта му бе мъчителна.

Стивън не се чувстваше готов да се погледне в огледалото, затова се зае с шалчето на врата си опипом, извършвайки вдървено обичайните движения.

— Няма ли лечение за тази болест?

— Страхувам се, че не.

Маркизът облече тъмносиния си редингот и приглади гънките по ръкавите.

— Доколко точно е предвиждането ви, че ми остават шест месеца?

Блакмър се поколеба.

— Трудно е да се предрече развитието на една болест. По-сигурно е да кажа, че ви остават не по-малко от три месеца, а колкото до шестте… това е оптимистичният вариант.

С други думи, ако диагнозата на лекаря беше вярна, Стивън нямаше да дочака Коледа. И вероятно щеше да си отиде доста преди това.

Ами ако докторът грешеше? Не беше невъзможно, но Блакмър беше уважаван и съвестен лекар. Намерено дете, отгледано от енорията, той бе толкова обещаващ, че старият херцог, бащата на Стивън, го бе изпратил да учи медицина. В замяна на този жест Блакмър обграждаше с достойни за възхищение грижи семейство Кениън. Невероятно беше да произнесе смъртна присъда на сина на своя благодетел, ако не бе абсолютно сигурен.