Мери Пътни: Розата и херцога

Това може би бе последното му лято.

Влезе в спалнята си, дръпна рязко едно чекмедже и извади от него два ката бельо. Щеше да пътува с кон и не трябваше да носи много багаж. Как ли се перяха на път обикновените хора? Щеше да бъде интересно да разбере.

Вратата се отвори. Влезе личният му камериер.

— Чух, че нещо се счупи, ваша светлост. — Хъбъл спря и очите му се разшириха при вида на безредието. — Ваша светлост?

Стивън се изправи и се обърна с гръб към образувалата се върху леглото му купчина. След като Хъбъл така и така бе дошъл, поне можеше да му стегне багажа. С негова помощ щеше да тръгне още по-скоро.

— Отивам на почивка — заяви Стивън със самоирония, разбираема единствено за него. — Приготви ми кожените дисаги.

Слугата погледна недоумяващо дрехите.

— Да, сър. Къде отиваме?

— Ти не отиваш никъде. Заминавам сам.

Прибави едно доста изтъркано томче с произведенията на любимия си Шекспир към купчината.

Тази новина изуми окончателно камериера. Той беше компетентен и добросърдечен човек, но така и не бе успял да разбере странностите на своя господар.

— Но кой ще се грижи за дрехите ви, сър?

— По всичко личи, че ще трябва да се справям сам. — Стивън отключи едно от чекмеджетата на бюрото си и извади пари, достатъчни за няколко седмици. — Ще бъде много поучително.

Хъбъл потрепери видимо при мисълта, колко ниско щеше да падне господарят му. Херцогът додаде остро, за да предотврати неизбежните протести:

— Никакви спорове, никакви коментари. Просто приготви проклетия багаж.

Камериерът преглътна е усилие.

— Много добре, сър. Какви дрехи ще желаете?

Стивън сви рамене.

— Избери нещо по-семпло. Нямам намерение да ходя по балове.

Извади златната си кутия за карти от чекмеджето на бюрото, но в последния момент се отказа и я върна на мястото й. След като нямаше да пътува като херцог Ашбъртън, нямаше нужда и от карти.

После седна и написа по няколко реда на секретаря и иконома, за да им даде наставления да продължават да действат както досега. След кратък размисъл се отказа да пише на брат си и на сестра си. Щеше да има предостатъчно време да го направи по-късно.

През това време Хъбъл приготвяше багажа. Като приключи, попита с глух глас:

— Къде да изпращам спешните съобщения, ваша светлост?

Херцогът запечата последното си писъмце.

— Никъде. Не желая да получавам съобщения.

— Но, сър… — понечи да се възпротиви Хъбъл, ала се отказа, щом господарят му го изгледа. Позволи си само да попита: — Колко ще отсъствате, ваша светлост?

— Нямам представа — отвърна троснато младият мъж. — Ще се върна, когато реша, и нито миг по-рано.

— Сър, не можете да избягате оттук просто така! — възкликна безпомощно камериерът.

— Аз съм благородният херцог Ашбъртън — заяви с горчивина Стивън. — И мога да правя каквото си искам.

„Освен да живея“

Вдигна на рамо издутите кожени дисаги, после се сети, че трябва да вземе още нещо. И без това едвам щеше да побере бурканчето с хапчетата на Блакмър.

Завъртя се на токове и тръгна към вратата. Нямаше представа колко време му остава, но възнамеряваше да се наслади на всяка минута.

— Роза! — извика Мария Фицджералд. — Лявото ми крило се разпада!

— Момент, мамо — отвърна Розалинд.

Пъргаво забоде карфицата в края на дългата бляскава синьосива материя и я прикрепи към грубата дървена стена на плевника. Изящно падащите гънки на плата изпълняваха ролята ту на кралски завеси, ту на забулено от мъгла море. Със същия успех пресъздаваха и вълшебни пещери. Закачи другия край на около шест метра по-нататък, огледа внимателно резултата и отиде да помогне на майка си.

В плевника кипеше трескава дейност, тъй като театралната трупа „Фицджералд“ се подготвяше за започващото само след няколко минути представление. Макар да представяха „Буря“ в малко забутано градче и половината от изпълнителите да не бяха истински актьори, всички членове на трупата приемаха съвсем сериозно работата си.

Едно от сребристите криле на Мария бе увиснало. Розалинд измъкна игла и конец и нареди:

— Обърни се.

Майка й се завъртя на токове послушно, за да й даде възможност да направи нужното. Пищните закръглени форми на Мария Фицджералд едва ли отговаряха на представата на Шекспир, когато е създавал образа на изящната елфида Ариел. Полупрозрачните, въздушни катове на сценичния й костюм обаче щяха да спечелят одобрението на мъжката част от публиката, а актьорските умения й позволяваха да превръща всяка роля в своя.