Мери Пътни - Розата и херцога

Той й се усмихна уморено.

— Ще се видим отново. Тя сбърчи вежди.

— Наистина ли го вярваш?

— Знам го — отвърна той и дочу в гласа си ехо от думите на лейди Уестли.

— Моля Бога да си прав. — Наведе се и го целуна по бузата. — Аз… обичам те, Стивън. — Усмихна се криво. — Езикът ми не се схвана.

Младият мъж се засмя.

— Аз също те обичам, Клауди.

Толкова лесно беше да изрече тези думи. Защо подобно нещо му се бе струвало невъзможно през по-голямата част от живота му?

Когато сестра му излезе от спалнята, херцогът се обърна на една страна с уморена въздишка. Замисли се и си даде сметка, че още не беше казал на Розалинд колко много я обича. А като се обърнеше назад, беше съвсем ясно, че се влюби в нея почти от първия път, когато я видя. Какъв невероятен глупак беше, щом го разбираше едва сега. Но той беше Кениън и думата любов я нямаше в речника му. Предишната нощ, когато езикът му най-сетне се бе отвързал, двамата имаха нужда да си кажат толкова много други неща.

Докато потъваше в сън, Стивън си повтаряше, че това, което трябва непременно да направи преди да умре, е да сподели с Розалинд какво изпитва към нея.

Тик-так. Тик-так. Тик-так. Часовникът върху полицата над камината в спалнята тракаше прекалено силно в тишината. Пред Ашбъртън Хаус бе разпръсната слама, за да приглушава звуците от уличното движение, и това средство действаше забележително.

Розалинд прокара неспокойно длан по завивките върху леглото на Стивън. Беше късно следобед и той бе заспал веднага след тръгването на сестра си. Ядоса се, че Клаудия бе използвала толкова много от бързо топящата се енергия на съпруга й.

Но обляната в сълзи графиня се държа неочаквано сърдечно на сбогуване и се вкопчи някак отчаяно в ръката на съпруга си. Трудно беше да повярваш, че е същата жена, която помнеше Розалинд. Стивън сигурно я бе омагьосал. Розалинд се надяваше, че магията ще трае вечно.

Катрин дежуреше заедно с нея край леглото на болния, шиеше безмълвно стари вещи, които се нуждаеха от кърпене. Икономът се ужаси, че лейди Майкъл ще се занимава с подобна слугинска работа, но младата жена искаше да заеме с нещо ръцете си.

Розалинд предпочиташе да наблюдава лицето на спящия си съпруг. Той изглеждаше спокоен и щастлив в съня си.

Тик-так. Тик-так. Тик-так. Всеки звук отмерваше неумолимо последните мигове от живота на Стивън.

Неспособна да понася този звук и секунда повече, Розалинд се изправи и се приближи до камината. Разбиването на позлатения часовник в тухленото огнище щеше да й донесе огромно удовлетворение, но проклетото нещо струваше цяло състояние, а и най-вероятно беше семейна реликва. Затова предпочете да го отвори отзад и да спре махалото.

Благословена тишина. Приближи се до прозореца и погледна навън. Смрачаваше се и се сипеше ситен, силен дъжд. Подходящо неприятен ден.

Дали Стивън щеше да бъде все още тук призори? Или на следващата сутрин?

— Радвам се, че спря този часовник — промърмори зад гърба й Катрин. — Определено ми действаше на нервите.

— Така ли? А аз мислех, че ти нямаш нерви. Изглеждаш толкова спокойна в болничната стая.

— Имам голям опит, но е много трудно, когато пациентът е близък, скъп човек. — Въздъхна и потри слепоочията си. — А Стивън ми е много скъп. Винаги се държал приятелски с мен и с дъщеря ми. Ейми ще бъде съсипана.

— Може би е егоистично от моя страна, но се радвам, че си тук — усмихна се плахо Розалинд. — Мислех да помоля майка си или сестра си да дойдат. И двете обаче губят самообладание, когато някой се разболее. Поради тази причина аз се грижех за нараняванията на хората от трупата.

— Изглежда, че си поемала всички задачи, с които не са се справяли темпераментните ти колеги — заяви развеселено лейди Майкъл. — И с мен винаги е било така. Талантът е чудесно нещо, но някой трябва да кърпи и чорапите.

Усмивката на нейната събеседница се стопи. Тя подпря чело на студеното стъкло.

— Катрин, толкова се срамувам от себе си, но част от мен желае това мъчение да свърши. И в същото време не знам как ще го понеса, когато приключи.

— Нормално е да искаш край на страданията, както за Стивън, така и за теб самата — отвърна тихо младата жена. — Колкото до това, как ще го понесеш… ще го правиш миг по миг, защото си длъжна. Заради детето.

Припомни си, че Катрин е погребала двамата си родители и съпруга си и изпита срам от собствената си слабост. Трябваше да бъде силна заради бебето — най-важното наследство на Стивън.