Мери Пътни - Розата и херцога

Но така поне имаше на какво да се надява.

Младата жена лежа будна дълго след като съпругът й заспа. Видението, за което й бе разказал, й се стори съвсем правдоподобно и истинско. Нейните родни родители бяха с нея и я бяха поверили в ръцете на осиновителите й. Тя бе двойно благословена. И въпреки това бе изживяла целия си живот в страх.

Тази мисъл я изпълни с гняв към самата нея. Тогава през съзнанието й премина ужасната сцена от смъртта на родителите й. Да, те бяха умрели бързо, но ужасът от онази нощ се бе запечатал в самата й душа. Трагедията бе последвана от ужасяващи седмици, от смъртта на любимата й бавачка. А после следваха студ, глад и парализиращ страх, докато се бореше да остане жива.

Нищо чудно, че оттогава непрестанно се бе чувствала несигурна, макар да бе спасена като по чудо. Бе погребала ужаса и бе съсредоточила усилията си да бъде безупречна дъщеря, така че Томас и Мария да я задържат при себе си.

През всичките години страхът я бе съпровождал като сянка. Беше се страхувала от неизвестното, страхуваше се да остави семейството на своите осиновители, страхуваше се да обича прекалено много друг човек. Бе по-безопасно да обичаш много хора, отколкото само един, затова бе дала обич на мнозина. Беше се омъжила за Чарлз, защото той бе част от нейния свят, света, който познаваше. Дори бракът със Стивън й се бе струвал безопасен, тъй като болестта му означаваше, че ще може скоро да се върне към познатия живот. Но любовта й към него не беше безопасна, излагаше я на риска от загуба, а това чувство не й даваше мира от смъртта на нейните родители. Затова не бе признала дори пред себе си, че го обича. Че го харесва — да. Че вдъхва в нея страст — определено. Но не и че го обича.

Това бе наистина гротескно. Винаги се бе мислила за спокойна и разумна, но дори пред себе си не бе честна, не признаваше колко много обича Стивън. Любовта й към него не беше безопасна — да го загуби, щеше да бъде равносилно да разсекат сърцето й на две.

Но един ден щяха да се съберат отново. Сега вече вярваше в това. Тази мисъл успя най-сетне да позволи на изтощената млада жена да заспи.

На следващата сутрин Стивън се събуди изненадващо свеж. Може би се дължеше на факта, че Розалинд все още спеше в обятията му. Дори Поршия се бе промъкнала до тях и бе прекарала нощта свита на топка върху леглото. Добро котенце.

Когато Розалинд се събуди, болката вече беше започнала да го разяжда отново, но намаля, след като тя му даде още две хапчета опиум. После го убеди да изпие едно яйце, разбито с топло мляко и мед. Изпи сместа предпазливо на малки глътки, но течността остана в стомаха му.

Прекосяването на стаята беше толкова над неговите възможности, че дори не помисляше за такова нещо, но се чувстваше достатъчно силен, за да се надигне и седне в леглото. Поканиха Катрин и прекараха приятна сутрин заедно. Младият мъж се чувстваше удобно, облегнат на планината възглавници, които бе струпала зад гърба му Розалинд. Говореха главно жените. За него беше достатъчно, че е с две от съществата, на които държеше най-много на този свят.

Херцогът се питаше безстрастно колко ли още ще оцелее тялото му. Един ден, може би два. Най-голямото му желание беше брат му да пристигне преди края.

Тогава в стаята се появи Хъбъл. Винаги непроницаемото му лице сега бе разкривено от изненада.

— Ваше височество, тук са лорд и лейди Херингтън. Тя настоява да ви види.

Розалинд ахна, а Катрин, която седеше от другата страна на леглото, едва не изтърва чашата си с чай. Не по-малко изненадан, Стивън отвърна:

— Покани ги.

Клаудия и съпругът й Андрю влязоха само след секунди. Графинята замръзна, когато видя брат си. Явно някой й беше казал за болестта му, но въпреки това действителността я бе сварила неподготвена.

Тя се овладя, поне външно, и се приближи до леглото.

— Трябваше да дойда, Стивън.

— Радвам се да те видя. И теб също, Андрю.

Ръкостискането на зет му беше кратко, но сърдечно. Той беше добър човек.

Розалинд наблюдаваше посетителите като лъвица, пазеща болното си малко, но Катрин рече любезно:

— Добър ден, Клаудия. Вярвам, че всички вкъщи сте добре?

Изражението на графинята се смекчи както винаги, когато станеше дума за децата й.

— Много добре, благодаря. А твоите син и дъщеря?

— Също са добре.

Разговорът замря, но Стивън побърза да добави:

— Можете да поздравите също и нас с Розалинд.