Мери Пътни - Розата и херцога

— О… но това е прекрасно. — Клаудия изглеждаше изненадана, но и искрено зарадвана. Бебетата открай време бяха най-краткият път към нейното добре оградено със стени сърце. — Трябва да се грижиш много добре за себе си, Розалинд.

— Така и възнамерявам да правя — отговори младата жена.

Тъй като нямаше сили за леки разговори, Стивън промълви:

— Розалинд, ако нямаш нищо против, може би Клаудия би искала да се види насаме с мен.

— Да, но първо… — Графинята хвърли изпълнен с мъка поглед към съпруга си. Той докосна леко лакътя й. Очевидно това й даде сила и тя продължи задавено: — Розалинд, Катрин, искам… искам да се извиня за миналото си държание и към двете ви.

Сега вече наистина изумена, херцогинята рече:

— Извинението е прието. Напълно естествено е да се притесняваш за брака на брат си.

В очите на лейди Майкъл проблеснаха иронични светлинки, но и тя каза няколко помирителни думи. Устните на Клаудия потрепериха.

— И двете сте по-великодушни, отколкото заслужавам.

— Не желая да се карам с вас, лейди Херингтън — заяви с достойнство Розалинд. — Никога не съм го желала.

След това хвърли поглед на етърва си и размени няколко думи с лорд Херингтън, след като излязоха от спалнята.

Клаудия не седна; закрачи неспокойно из стаята. Беше уморително дори само да я гледаш.

— Радвам се, че дойде — изрече Стивън. — Не мислех, че ще те видя повече.

— За малко да стане точно така. — Графинята не смееше да срещне погледа му. — Съпругата ти дойде да ми каже за твоята болест. Държах се отвратително с нея.

Стивън трепна, защото си представи много добре сцената.

— Езикът ти винаги е бил зъл, когато си разстроена. Какво те накара да промениш мнението си и да дойдеш?

Сестра му се приближи към прозореца и погледна навън. Непреклонният й профил напомняше на стария херцог.

— След като съпругата ти си тръгна, Андрю влезе в салона и ме завари да плача. Не… не мисля, че ме е виждал да плача досега. Разбира се, поиска да разбере какво става. Обясних му, очаквайки да одобри позицията ми към твоя брак, убедеността, че никоя актриса не е достойна да бъде херцогиня Ашбъртън.

— Той не се ли съгласи?

Клаудия поклати глава.

— Намръщи се и рече, че вманиачаването ми по темата за рода Ашбъртън вече излиза от контрол. А после заяви нещо, което ми напомни току-що казаното от твоята Розалинд: че каквото и да правя сега, няма да получа одобрението на баща ни. — В очите й заблестяха сълзи, но не закапаха. — Че трябва да уважавам тази, която си избрал за съпруга, и да престана да упреквам и теб, и Майкъл, че сте мъже, а аз не съм.

На Стивън никога не му беше минавало през ума, че вечното недоволство на сестра им можеше да се дължи на нещо подобно. Това обаче звучеше съвсем логично. Андрю бе наистина проницателен човек.

— Ако животът беше справедлив, ти щеше да бъдеш син, Клауди — отвърна той, като използва умалителното име, с което се бе обръщал към нея в детството им. — От всички ни ти се приближаваше най-много до идеала на баща ни за това, какво би трябвало да представлява един херцог Ашбъртън. — Въздъхна, като си помисли за многобройните случаи, в които бе предизвиквал безмилостното презрение на баща си. — Но той беше несправедлив към всички нас, както знаеш. Тъй като ти беше момиче, не ти отделяше вниманието, от което се нуждаеше и което заслужаваше. Мен пък не ме харесваше, защото не притежавах съсловното високомерие, на което държеше толкова, а Майкъл направо го малтретираше. — Не беше необходимо да й напомня причината. — Трудно ми е да му простя това, което причини на брат ни. Но доколкото разбирам, той, прилича много на своя баща. Бил е отгледан с вярата, че подобно поведение е единствено правилното.

— И както каза, аз приличам много на него. — Графинята сведе мрачно глава. — Нямах представа колко много завися от подкрепата на Андрю; разбрах го едва сега, когато я изгубих. Знам, че имам труден характер, но Андрю винаги е бил до мен, въпреки всичките ми недостатъци. — Преглътна с усилие. — Не се харесвам особено, Стивън, но не знам как да се променя. Ако не съм дъщеря на баща си, коя съм тогава?

— Ти си също така съпруга, майка, сестра — отвърна тихо херцогът. — Да не говорим, че си графиня Херингтън. Колкото до Андрю… очевидно съпругът ти те разбира много добре. Наистина ли мислиш, че ще престане да те обича, след като, както каза сама, винаги е бил наясно с несъвършенствата ти?

— Той не ме обича. Как би могъл да ме обича някой? — извика отчаяно тя.