Мери Пътни - Розата и херцога

Ужасяващи, безмълвни сълзи потекоха по бузите й.

Не можеше да гледа мъката й. Спомни си как, когато беше много малък, тя го викаше, за да го прегърне. Младият мъж каза:

— Аз не мога да дойда при теб, Клауди, така че ще трябва да дойдеш ти, ако искаш да се прегърнем.

Винаги, когато го бе викала, той се бе устремявал право в обятията й. Графинята се усмихна през сълзи и приседна на ръба на леглото.

— Съжалявам, Стивън — промълви тя, като избърса очи. — Ти си тежко болен. Би трябвало аз да ти предложа утеха, а не да искам ти да ме утешаваш.

Той я потупа по дланта.

— Всъщност открих, че умирането е проста работа. Животът е далеч по-сложен.

От лешниковите й очи потекоха отново сълзи.

— Не мога да понеса мисълта да те изгубя, Стивън — промълви тя. — Аз съм по-голяма от теб — не е справедливо да съм жива и здрава, макар и толкова лоша, а ти, който си много по-добър от мен, да умираш.

Младият мъж се усмихна.

— Може и е вярно, че само добрите умират млади.

Клаудия притисна длан към устата си.

— Точно това ми каза Розалинд, когато дойде у нас. О, Стивън, цял живот съм допускала само грешки.

Херцогът я хвана за ръката и я притегли към себе си, за да може да я прегърне през раменете. Лейди Херингтън завря лице в рамото му и заплака. Само отчасти заради него, беше му напълно ясно. Повечето от тези сълзи бяха от съжаление — за бащата, когото обожаваше, но на когото така и не бе успяла да се хареса, заради безуспешните опити да живее според някакви невъзможни стандарти.

— Не бъди толкова лоша към себе си, Клаудия. В детството ти беше любимият ми човек. Ти ме изслушваше. Караше ме да се чувствам обичан. Винаги си била прекрасна с малките деца. — Усмихна се. — Ако не беше графиня, от теб щеше да излезе прекрасна бавачка.

Тя щеше да бъде като мисис Стандиш, да рискува живота си, за да защити повереното й дете, което и да е то. Графинята се изсмя през сълзи.

— Вероятно щях да се справя много по-добре.

Имаше чувството, че ако каже каквото трябва, щеше да й помогне, но не беше сигурен какво точно беше то. И тогава му дойде наум нещо.

— Защо се омъжи за Андрю? Имаше по-добри предложения. Можеше да бъдеш маркиза, не само графиня.

— Ами защото той ми харесваше най-много, разбира се. Когато бях с Андрю, винаги се чувствах хубава и умна. Желана. — Въздъхна. — Беше чудесно да бъдеш желана, въпреки че така и не разбрах кое пораждаше тези чувства у него.

— Съжалявала ли си някога за брака си?

— Никога — отвърна веднага тя.

— С други думи, ти го обичаш и винаги си го обичала. Казвала ли си му го някога?

Тя се изправи и започна да приглажда роклята си.

— Той знае, че… че не ми е безразличен.

Стивън не се изненада, че сестра му не можеше да използва думата любов. Той самият се бе държал така почти през целия си живот. Всъщност до предишния ден, когато бе напуснал за малко живота.

Сега вече знаеше от какво се нуждаеше сестра му. Стивън рече:

— Старият херцог ни научи на своя вариант на основните добродетели, Клаудия. Гордостта и благоприличието се намираха на най-горното място в неговия списък. Любовта не фигурираше изобщо. Всъщност, макар по тази тема да не се казваше нито дума, ние научихме, че да обичаш е признак на слабост. Достойно за презрение. — Спря за малко; трябваше да почине, преди да продължи. — Баща ни беше обърнал нещата с главата надолу. Любовта е най-голямата добродетел, това, заради което си заслужава да се живее. Гордостта и благоприличието са само пепел. Кажи на Андрю, че го обичаш, Клауди, както заради него, така и заради себе си. Кажи го и на децата си. — Усмихна се слабо. — Дори да ти се струва, че езикът ти ще се схване, докато изречеш тази дума.

Лейди Херингтън го погледна неуверено.

— Мислиш ли, че биха искали да го чуят?

— Според мен да. Не гледай с такова неодобрение на всичко, което си, Клауди, защото в характера ти има много възхитителни неща. Ти си смела и почтена и обикновено вършиш всичко с любов, макар не винаги да го казваш.

— С любов? Аз?

Тази идея очевидно я изненадваше не по-малко, отколкото бе изненадала преди време него самия.

— Да, ти. Зад хапливия си език винаги си криела добро сърце. — Отпусна се назад на възглавниците; чувстваше се прекалено уморен. — Само не забравяй следващия път, когато си на път да се разфучиш, да си отхапеш езика, ако трябва.

— Аз… ще опитам. — Погледна го, изражението й беше мрачно. — Довиждане, Стивън. Никога не съм предполагала колко ще ми липсваш; осъзнах го една сега, когато е вече прекалено късно.