Мери Пътни - Розата и херцога

— Какво мислиш за провинциалната актриса на брат ми?

Катрин го удостои с неодобрителен поглед.

— Забрави мнението, което си си съставил предварително. Розалинд е прекрасна. Двамата със Стивън са истински влюбени. Иска ми се да се бяха срещнали преди десет години. — Очите й блеснаха шеговито. — Освен това е много привлекателна. Радвам се, че първа се добрах до теб.

Младият мъж се засмя и зарови лице в косите й. Мирисът им беше сладък, свеж и неустоим.

— После ще имаш достатъчно време да просиш комплименти, безсрамно момиченце.

Жестът, с който погали небръснатата му брадичка, съдържаше толкова много обещания, но тя се сепна и заизкачва отново стълбището.

— Освен това Розалинд се справи бързо и ефикасно с осигуряването на поколение, затова предлагам да се молиш с всички сили да е момче.

Съпругът й се почувства като затворник, който е зърнал току-що отворена врата.

— Но това е прекрасно! Стивън сигурно е много щастлив.

По лицето на Катрин премина сянка.

— Наистина е щастлив.

Майкъл разбираше много добре; знаеше как би се чувствал сам, ако се бе разболял безнадеждно, докато тя бе бременна с Никълъс — комбинация от радост, че нещо от него щеше да оцелее, и гняв, че няма да може да отгледа своето дете.

Удоволствието от срещата със съпругата му се стопи, като си спомни причината на посещението им тук. Спря, за да свали мократа пелерина от раменете си и да я метне на перилата. След това с мрачно лице отвори вратата към спалнята на брат си.

Стивън се събуди преди доктор Кинлок да бе приключил с прегледа. Макар очевидно да го измъчваше болка, той понесе всичко стоически и не обвини Розалинд, че е извикала лекар. Въпреки това тя се измъчваше от угризения, когато се отдалечи от леглото, за да остави двамата мъже да разговарят насаме.

Седна до прозореца, без да отделя очи от съпруга си. Спомни си нещо, което бе казала на Джесика в дните, когато животът й бе по-обикновен. Достойнството бе дотолкова неотделима част от Стивън, че нищо, дори смъртта, не можеше да му го отнеме. Тогава още не си бе давала сметка колко верни са думите й.

В този момент вратата се отвори и на прага й се появи млад мъж. Лорд Майкъл Кениън, разбира се. Макар да бе мръсен и изморен от пътя, той беше нащрек като някой хищник, качество, което младата жена бе забелязвала и у други войници. Приличаше си много със Стивън, а Катрин не пускаше ръката му.

Тъй като херцогът разговаряше с Кинлок и все още не беше забелязал брат си, Розалинд реши да прескочи запознаването.

Тя пристъпи напред и се обади тихо:

— Лорд Майкъл, радвам се, че дойдохте. Доктор Кинлок почти приключи с прегледа.

Той насочи погледа си към нея. Проницателни зелени очи, различни от далеч по-миролюбивия сивозелен поглед на брат му. Почувства се като мишка, наблюдавана от котка.

И тогава, за нейно изумление, той се усмихна. Хищникът изчезна и приликата със Стивън се увеличи.

— Здравей, Розалинд. Катрин ми разказа за теб.

Ръкува се с нея, тъй като да се поклони означаваше да пусне съпругата си.

Боже мили, как бе възможно тази среща, от която се бе страхувала толкова, да премине така лесно?

— Почти ме е страх да питам какво е казала — отвърна искрено тя.

— Каза, че си прекрасна и заслужаваш най-любезно отношение. — Ръката му стисна раменете на Катрин. А аз правя винаги това, което ми казва жена ми.

Катрин завъртя очи в театрално-показно недоумение.

— А луната е направена от сметана.

Смехът им привлече вниманието на болния. Той обърна глава към вратата и се усмихна уморено.

— Майкъл. В последния възможен момент.

На изпитото му лице личаха признаците на смъртта. При тази гледка дробовете на Майкъл се свиха, така че едвам можеше да си поеме дъх. Наложи си да диша равномерно, пусна съпругата си и се приближи до леглото.

— Но определено не благодарение на теб. Катрин обясни ли ти как с Блакмър тичахме седмици наред по дирите ти из цяла Англия?

Макар лицето му да бе изнурено и гласът — подобен на шепот, Стивън успя да се пошегува:

— Явно съм по-умен, отколкото се мислех, след като съм успял да ти се изплъзна толкова дълго.

Иън Кинлок вдигна очи. Той бе лекувал раните на Майкъл на два пъти по време на войната и сега придоби заинтригуваното изражение на дърводелец, който проверява състоянието на една от изработените от него маси.

— Приятно ми е да те видя, полковник.

— Удоволствието е мое. — Двамата се ръкуваха. — Приключи ли с прегледа?