Мери Пътни - Розата и херцога

— Според собствения ти разказ си бил болен доста преди да се запознаеш със съпругата си. Имал си някои остри симптоми, но те обикновено сочат хронично отравяне.

— Как е възможно да стане такова нещо? — попита Катрин.

— Случаят на хронично отравяне, който лекувах, беше на дете, което боледуваше заради изпаренията от новите тапети в спалнята си. Има и други видове контакт, способни да доведат до подобни резултати. — Вгледа се съсредоточено в своя пациент. — Но не виждам как е възможно отравянето да е случайно. Ако източникът е в твоето имение, трябваше да се оправиш, след като го напусна.

— Същият аргумент важи и за умишленото отравяне — намеси се Катрин. — Стивън не е бил с един и същи човек през цялото време на своето боледуване. След като е напуснал абатството, той е пътувал седмици наред под измислено име без никой да знае къде се намира. Майкъл не успя да го открие, затова се съмнявам много, че и убиецът би могъл да го направи.

Херцогът се замисли върху развитието на своето заболяване. Нито обкръжението, нито хората бяха едни и същи. А това означаваше, че цялата теория на Кинлок беше погрешна и той все пак страдаше от смъртоносна болест.

И тогава гласът на Розалинд наруши напрегнатото мълчание.

— Лекарството ти, Стивън — промълви с ужас тя. — Хапчетата с опиум.

И разтвори другата си ръка, в която все още стискаше двете хапчета, които за малко не му беше дала.

— Ти пиеш поне по едно на ден от месеци. А напоследък — и повече.

— Откъде имаш тези таблетки? — попита остро Кинлок. Младият мъж се взря в малките дискчета в дланта на своята съпруга.

— Моят лекар ми ги направи. Джордж Блакмър. Лекото поскърцване на вратата прозвуча оглушително в мъртвата тишина, последвала думите му. В стаята влезе Блакмър. Стивън се запита дали не халюцинира, но се сети, че семейният лекар бе придружавал брат му по време на злополучното издирване.

Блакмър спря, усетил тежестта на насочените срещу него погледи.

— Херцогът. Да не би да е…

Гласът му секна и лицето му пребледня.

— Не, не е мъртъв. — Майкъл прекоси помещението като пантера и сграбчи яростно лекаря. — Стивън е отровен от арсеника, който ти си му дал. Копеле!

И го блъсна с всичка сила в стената.

— Почакай! — възпротиви се Иън. — Може би не хапчетата са източникът.

Но Блакмър не направи опит да отхвърли обвинението. Той просто се взираше в своя нападател, а по измъченото му лице се изписаха ужас и вина. Всички присъстващи разбраха безмълвното признание.

— Кажи си молитвата, Блакмър, защото ей сега ще те застрелям — промълви бавно и отчетливо с убийствен глас Майкъл.

Мигновено в ръката му се появи пистолет и той го насочи към главата на лекаря.

Но преди да бе стрелял, Стивън изстена:

— Не! — Гласът му прозвуча като шепот, но въпреки това разсече авторитетно въздуха. — Не го убивай, поне не още.

Брат му се поколеба, после неохотно пусна виновника и отстъпи. Прибра оръжието, без да сваля тежкия си поглед от своята жертва.

Отрова, не смъртоносна болест. Той щеше да живее. Да живее. Стивън едвам успя да осъзнае този факт с уморения си мозък. Кризата трябваше да бъде разрешена бързо. Събра всичките си сили и помоли Розалинд:

— Помогни ми да седна.

— Ти няма да умреш! — прошепна ликуващо младата жена. Подложи ръка зад гърба му, надигна го и натрупа няколко възглавници зад него. — Слава на Бога!

Херцогът я дръпна да седне до него, преди да насочи вниманието си към човека, който за малко не го бе убил.

— Тъй като беше заплашен моят живот, мое е правото да го разпитам. Блакмър, признаваш ли, че опита да ме убиеш?

— Не… не съм имал намерение да ви убивам. — Лекарят си пое на пресекулки въздух. — Всичко започна с лекарството, което ви дадох, когато се натровихте с храна през пролетта. Само около една четвърт от хапчетата съдържаха арсеник, а в тези, в които имаше, количеството беше различно. Опасността да се вземе смъртоносна доза наведнъж беше съвсем малка.

— Но с времето той е получил хронично отравяне, придружено с остри кризи в случаите, когато е поглъщал по-голяма доза — намеси се мрачно Кинлок. — Дяволска работа. Колкото повече хапчета е вземал, толкова повече се е приближавал до смъртта.

— Мили Боже, това можеха да бъдат фаталните таблетки! Розалинд захвърли ужасена хапчетата в огъня и избърса с отвращение длан в роклята си. Майкъл погледна към брат си.

— Негодникът призна вината си — заяви с непринуден тон той. — Мога ли вече да го убия?