Мери Пътни: Розата и херцога

През годините, през които бе служил като представител на съдебната и изпълнителната власт в своите владения, херцогът често бе раздавал правосъдие и го бе правил добре, но никога не бе решавал въпрос, който да го засяга така пряко. Взря се в изпитото, измъчено лице на лекаря. Неговия брат, който очакваше стоически присъдата си.

Когато бе научил кой е баща му, това вероятно бе отворило в душата му незарастваща рана. Всеки път, виждайки Стивън или Майкъл да минават на кон покрай него, той е страдал от факта, че неговите полубратя живеят, заобиколени от богатство и привилегии, докато той самият е непрекъснато малтретиран и недохранен. А тъй като беше с една-две години по-голям от Стивън, сигурно се е измъчвал още повече от мисълта, че ако беше законно дете, той щеше да бъде следващия херцог Ашбъртън. Бедният, бедният човек!

И въпреки това бе постигнал най-доброто в неговото положение. Беше се възползвал от възможността да учи и бе заслужил да бъде изпратен да следва медицина. Бе първокласен лекар, който не скъпеше времето си и се грижеше за по-онеправданите от него самия. Беше образец на човек, дължащ всичко на собствените си усилия… докато трупалата се с години горчилка в душата му го бе превърнала в отровител.

Стивън погледна към по-малкия си брат. Старият херцог се бе отнасял отвратително и към него, но поне бе отгледан с предимствата, които дава богатството. Бе имал възможност да бяга от абатството, като отиде в Итън и в домовете на своите приятели. Но дори при това положение емоционалното и физическото малтретиране бяха станали причина да се превърне в човек с труден характер и разрушителни инстинкти, докато успя да се помири със собствените си демони.

В действителност всички деца на херцога бяха жертви на неговата грубост и безчувственост. Клаудия се бе превърнала в язвителна, изпълнена с горчивина жена, а Стивън, предпочитаният син и наследник, се бе отдръпнал дотолкова от живота, че се бе изолирал от всичко, което има значение в него. Трябваше ли Блакмър, който бе страдал най-много от всички, да бъде унищожен, защото гневът му бе избухнал по такъв отвратителен начин?

В този момент самият Блакмър наруши напрегнатото, изпълнено с очакване мълчание, като заяви безстрастно:

— Лорд Майкъл е прав. Макар да не съм възнамерявал да убия, резултатът бе почти такъв. Имаш пълното основание да ме изпратиш на бесилката. — Устата му се изкриви. — Не очаквам прошка. Но трябва заради мен самия, да ти кажа колко много съжалявам. Прости ми, Ашбъртън, задето заради мен преживя целия този ад. — Премести поглед към Розалинд. — И ти, херцогиньо, защото очевидно и ти си страдала. В известен смисъл може би дори повече от твоя съпруг. — После очите му се насочиха към Майкъл. — И ти, лорд Майкъл. Причиних ти голяма мъка и те разделих със семейството ти. Нямало е миг по време на нашето пътуване, през който да не съм съжалявал за това.

Внезапно Стивън се сети за „Буря“, пиесата, която трупата „Фицджералд“ бе изпълнила при първото му посещение. Винаги му бе допадал много начинът, по който Просперо прощава на брат си Антонио опита да го убие преди десетина години. Стивън винаги бе мислил за тази пиеса, свързвайки себе си и Майкъл с двамата герои. Но между тях нямаше истински престъпления за прощаване, само бе съществувала известна напрегнатост в отношенията им.

Херцогът си пое дълбоко въздух. Болеше го цялото тяло, стомахът му изгаряше в огън. В продължение на месеци бе изтърпял ужасни болки заради това, което бе сторил Блакмър. Трябваше да е вбесен, но гневът щеше да му отнеме повече сили, отколкото можеше да си позволи да пропилее.

Винаги бе смятал себе си за справедлив човек. Къде се криеше правдата в този случай?

Факт бе, че лекарят не бе възнамерявал да убива. А опитът на Стивън като представител на съдебната власт го бе научил да прави разлика между истинското и фалшивото, привидното разкаяние. Блакмър се разкайваше искрено и Ашбъртън му вярваше.

Като глава на семейство Кениън, сега бе негов дълг да поправи стореното от баща му престъпление.

— Ако допусна да замине за Австралия, абатството ще остане без лекар, а Блакмър е много добър в своята професия. Предпочитам друг подход. — Със строго изражение на лицето, той впери поглед в очите на своя полубрат. — Даваш ли ми думата си като Кениън никога повече да не вредиш на никого?

Блакмър премигна невярващо, а след това заекна:

— Аз… да, давам я.

— В такъв случай се върни в дома си и към лекарската си практика. — Тонът на Стивън стана сух. — И макар да не вярвам, че някога ще направиш друго престъпление, вероятно ще разбереш предпочитанието ми да намеря друг лекар за своето семейство и прислуга.